Той не ми обърна внимание, погледна Брийз и додаде:
— Според мен от този пистолет не е стреляно през последните двадесет и четири часа. Сигурен съм.
Брийз кимна, задъвка устна и заразглежда лицето ми. Спанглър сръчно сглоби отново пистолета, остави го и седна. Пъхна цигара между устните си, запали я и доволно изпусна дим.
— И без това знаем, че не е бил дълъг 38-калибров пищов — каза той. — Това тук ще пробие и стена. Няма начин куршумът да заседне в главата на човек.
— За какво става дума, момчета? — попитах аз.
— За какво може да става дума в нашия занаят? — отвърна Брийз. — За убийства. Седни. Отпусни се. Стори ми се, че чух гласове тук. Трябва да е било от съседния апартамент.
— Трябва — рекох аз.
— Винаги ли държиш пистолета върху бюрото си?
— Освен когато е под възглавницата ми. Или под мишницата ми. Или някъде, където, да ме убиеш, не мога да се сетя, че съм го оставил. Сега доволен ли си?
— Не сме дошли да се заяждаме, Марлоу.
— Това е добре. И затова шарите из апартамента ми и пипате вещите ми, без да поискате разрешение. Какво ще направите тогава, като се заядете? Ще ме съборите на земята и ще ме ритате в лицето?
— О, я стига — рече Брийз и се ухили. И аз му се ухилих. Всички се ухилихме. Сетне Брийз попита: — Може ли да използувам телефона?
Посочих му го с глава. Той набра и заговори с някой си Морисън:
— Брийз се обажда от… — Погледна към апарата и продиктува моя номер. — Кога да е. Марлоу се казва. Разбира се. Пет или десет минути е съвсем добре. — Затвори и се върна на канапето. — А на бас, че не се сещаш защо сме тук.
— Винаги очаквам да се отбие някой от събратята ми.
— Убийството не е смешно, Марлоу.
— Че кой твърди обратното?
— А ти не се ли държиш тъй?
— Не съм се усетил.
Брийз погледна към Спанглър и сви рамене. После загледа пода. Сетне бавно вдигна очи, като че му тежаха, и пак ме загледа. Бях седнал до масичката за шах.
— Често ли играеш шах? — попита, като погледна фигурите.
— Не. От време на време се будалкам с някоя партия, докато размишлявам.
— Не се ли играе от двама души?
— Аз разигравам партии от минали турнири, които са записани и отпечатани. За шаха има цяла литература. Понякога решавам и задачи. Те по същество не са истински шах. Защо сме се разприказвали за шаха? Ще пийнете ли?
— Не точно сега — отвърна Брийз. — Говорих с Рандъл за теб. Много добре те помни във връзка с някакъв случай на плажа. — Размърда крака по килима, сякаш бяха много уморени. Тежкото му състарено лице беше набраздено и сиво. — Той каза, че ти не би убил човек. Каза, че си свястно момче, момче на място.
— Много мило от негова страна — рекох.
— Каза, че вариш хубаво кафе, че сутрин ставаш късничко, че имаш склонността да остроумничиш и че трябва да вярваме на всяка твоя дума, стига да могат да я потвърдят петима свидетели.
— Мътните да го вземат — рекох аз.
Брийз кимна, сякаш бях казал точно това, което е искал от мен. Не се усмихваше и не беше груб, просто едър, солиден мъж, който си върши работата. Спанглър бе облегнал глава назад и с притворени очи наблюдаваше дима от цигарата си.
— Рандъл каза, че трябва да сме нащрек с теб. Че не си толкова умен, за колкото се имаш, но си от хората, на които все нещо се случва, а такъв човек може да ни навлече много повече бели от някой умник. Нали разбираш — това са негови думи. А на мен ми се виждаш готино момче. Обичам всичко да е чисто и ясно. Затова ти разправих, каквото знам.
Казах, че е много мило от негова страна.
Телефонът иззвъня. Погледнах към Брийз, но той не помръдна, затова се пресегнах и вдигнах слушалката. Беше момичешки глас. Стори ми се смътно познат, но не можах да се сетя откъде.
— Мистър Филип Марлоу?
— Да.
— Мистър Марлоу, аз съм в опасност, голяма опасност. На всяка цена трябва да се видим. Кога можете?
— Тази вечер ли? — попитах аз. — С кого говоря?
— Казвам се Гладис Крейн. Живея в хотел „Норманди“, на Рампарт. Кога ще можете…
— Искате още тази вечер ли да дойда? — попитах, като все се опитвах да разпозная гласа.
— Аз…
Телефонът прещракна и гласът в слушалката заглъхна. Стоях, стиснал я в ръка, смръщил вежди, с поглед, вперен в Брийз. Лицето му бе изпразнено от всякакъв интерес.
— Някакво момиче каза, че било в опасност — рекох. — Линията прекъсна.
Натиснах вилката и зачаках пак да звънне. Двете ченгета не продумваха и не помръдваха. Прекалено мълчаливи, прекалено неподвижни.
Телефонът пак звънна, аз отпуснах вилката и казах:
— Искате да говорите с Брийз, нали?
— Ъхъ — рече мъжки глас, леко изненадан.
— Хайде, продължете с номерата си — станах от стола и отидох в кухнята. Чух, че Брийз отвърна нещо съвсем кратко и слушалката бе върната върху вилката.