Измъкнах от килера бутилка „Четири рози“ и три чаши. Извадих от хладилника лед и газирана вода, налях от двете в чашите, сложих лед, внесох ги върху поднос и го поставих върху ниската масичка пред канапето, където седеше Брийз. Взех две от чашите, подадох едната на Спанглър, а другата отнесох при моето кресло.
Спанглър държеше чашата неуверено, пощипваше долната си устна с два пръста и гледаше Брийз — да види дали оня ще приеме.
Брийз ме изгледа тежко. После въздъхна. После вдигна чашата, отпи, пак въздъхна и поклати глава полуусмихнат — също като човек, комуто поднасят чашка, за която умира, която е точно по вкуса му, а първата глътка е като надникване в по-чист, по-слънчев и по-светъл свят.
— Май бързо загряваш, мистър Марлоу — рече той, облегна се назад в канапето и съвсем се отпусна. — Сега можем да пристъпим към работата.
— Не и по този начин — казах аз.
— Ъ?
Той свъси вежди. Спанглър се наведе напред и ни загледа умно и внимателно.
— Карате случайни мацки да ми се обаждат и да ми говорят врели-некипели, та после да твърдите, че са ми чували гласа еди-кога си и еди-къде си.
— Момичето наистина се казва Гладис Крейн — заяви Брийз.
— И тя тъй рече. За пръв път я чувам.
— Добре де, добре — показа ми Брийз дланта на луничавата си ръка. — Не се опитваме да ти погодим незаконни номера. И се надяваме и с теб да е така.
— Кое да е така?
— Да не ни погаждаш нещо незаконно. Като например да криеш нещо.
— Че защо да не крия нищо от вас? Да не би вие да ми плащате заплатата?
— Виж какво, Марлоу, дай да не загрубяваме.
— Аз не загрубявам. И през ум не ми минава да загрубявам. Достатъчно добре познавам ченгетата, за да не загрубявам. Хайде, казвайте, каквото имате за казване и без номера като това обаждане.
— Ние разследваме убийство — започна Брийз. — И сме длъжни да правим всичко за целта. Ти откри трупа. Ти си говорил с човека. Поканил те в апартамента си. Дал ти ключ. Твърдиш, че не знаеш за какво е искал да говори с теб. Решихме, че може би, като мина малко време, си поразмислил и си си спомнил.
— С други думи, първия път съм ви излъгал.
Брийз се усмихна уморено.
— Достатъчно си опитен и знаеш, че хората винаги лъжат, когато се отнася до убийство.
— Проблемът е как ще разбереш, че вече не те лъжа?
— Щом думите ти станат смислени, всичко ще е наред.
Погледнах към Спанглър. Той толкова се беше навел напред, че всеки момент щеше да падне от стола. Сякаш мислеше да скочи. Не се сетих защо му е да скача, затова реших, че сигурно е възбуден. Отново погледнах към Брийз. Беше възбуден като дупка в стената. Между дебелите си пръсти държеше увита в целофан пура и разцепваше обвивката с джобно ножче. Наблюдавах го как обелва целофана, обрязва края на пурата с ножчето и го прибира, като преди това го изтрива о панталоните си. Наблюдавах го как драсва клечка кибрит, внимателно пали пурата, като я върти на пламъка, отдръпва горящата клечка и всмуква дълбоко, докато се увери, че пурата е запалила добре. Сетне изгаси клечката с тръскане и я сложи до смачкания целофан върху стъкления плот на ниската масичка. След това се облегна назад, придърпа нагоре крачола на панталона си и мирно запуши. Всяко движение беше съвършено същото, както когато запали пура в апартамента на Хенч и както всеки път, когато ще пали пура. Такъв си беше и това го правеше опасен. Не опасен като истински умен мъж, но далеч повече от бързо палещ се младок като Спанглър.
— Днес за пръв път се запознах с Филипс — рекох. — Не броя думите му, че ме знаел от едно време от Вентура, защото не си го спомням. Срещнахме се точно така, както ти казах.
Той ме следеше и аз го притиснах. Искаше да говори с мен, даде ми ключа си, отидох в апартамента му, отключих си — след като не ми отвори, както той ми бе заръчал. Беше мъртъв. Повикахме полиция и вследствие на редица обстоятелства, които нямат никакво отношение към мен, под възглавницата на Хенч бе намерен пистолет. Пистолет, с който е било стреляно. Казах ви всичко това и то е самата истина.
— След като си открил трупа, си слязъл долу при домоуправителя, някой си Пасмор, и си го убедил да се качи горе с теб, без да му кажеш, че оня е убит. Дал си на Пасмор чужда визитна картичка и си споменал скъпоценности.
Кимнах.
— С хора като Пасмор и общежития като онова си струва да не дрънкаш наляво и надясно. Интересуваше ме Филипс. Помислих си, че Пасмор ще ми каже нещо, ако не знае, че е мъртъв, и че няма да ми каже нищо, ако знае, че всеки момент полицията ще се нахвърли отгоре му. Това е — друго няма.