— А ти кой си?
Мътен смях се разнесе по жицата.
— На портала питай за Еди Пру.
Линията замря. Затворих.
Наближаваше единайсет и половина, когато изкарах колата от гаража и потеглих към прохода Кауенга.
На около двадесет мили северно от прохода един широк булевард с потънали в цвят декоративни алеи завиваше към хълмовете. Продължаваше така около пет преки и изчезваше, без нито една къща по цялото му протежение. Там, където свършваше, започваше криволичещ асфалтиран път, който се гмурваше в хълмовете. Това беше Айдъл Вали.
При завоя на първия хълм, до пътя, имаше ниско бяло здание с керемиден покрив. Порталът беше покрит и осветеният от прожектор надпис гласеше: „Айдъл Вали. Патрул.“ Портата беше отворена, а крилата й прибрани назад към банкета; по средата на пътя имаше подпрян бял квадратен надпис „СТОП“, чиито букви бяха поръсени с „котешки очи“. Втори прожектор осветяваше пространството пред надписа.
Спрях. Униформен мъж с полицейска значка, препасан с пистолет в кожен кобур, погледна първо колата, а после някаква табела, окачена на един стълб. Приближи се до мен.
— Добър вечер. Колата ви я няма в моя списък. Това е частен път. На Гости ли идвате?
— Отивам в клуба.
— Кой клуб?
— Айдъл Вали.
— 8777. Така му казваме тук. Имате предвид клуба на мистър Морни, нали?
— Да.
— Струва ми се, че не сте член?
— Не съм.
— Тогава трябва да ви запиша на името на някой член или на някой от Айдъл Вали. Всичко наоколо е частна собственост.
— Тук май не влизат случайни хора?
Той се усмихна.
— Не, не влизат.
— Името ми е Филип Марлоу. Идвам при Еди Пру.
— Пру ли?
— Той е секретар на мистър Морни. Или нещо такова.
— Един момент, ако обичате.
Приближи се до отворената врата на патрулната и каза нещо. Вътре имаше друг униформен полицай със слушалки на ушите. Зад мен спря кола и ми свирна. От отворената врата на къщата се чу тракането на пишеща машина. Мъжът, който бе разговарял е мен, погледна към колата и й махна да мине. Тя ме заобиколи и се плъзна в тъмнината — дълга, зелена, открита кола с три мадами на предната седалка, с леко замаян вид, извити вежди, цигари и арогантни изражения на лицата, които сякаш ме пратиха по дяволите. Колата проблесна на завоя и изчезна.
Униформеният мъж се върна при мен и облегна ръка на вратичката.
— Всичко е наред, мистър Марлоу. Ще ви помоля да се обадите на дежурния в клуба. На една миля оттук, вдясно. Има осветен паркинг и номер на стената. 8777. Обадете се, моля, на дежурния.
— Защо да му се обаждам?
Отговори ми много спокойно, много учтиво, много непреклонно.
— Трябва да знаем точно къде отивате. В Айдъл Вали има много неща за охраняване.
— Ами ако не му се обадя?
— Будалкате ли ме? — Гласът му се изостри.
— Не, само питам.
— Няколко патрулни коли веднага ще започнат да кръстосват терена, за да ви търсят.
— Колко души сте в охраната?
— Тръгвайте — каза. — На около миля оттук, вдясно.
Хвърлих едно око към пищова, окачен на хълбока му, към специалната значка, забодена на ризата.
— И това ми било демокрация!
Той погледна зад гърба си, сетне плю на земята и сложи ръка на ръба на сваленото стъкло.
— Мнението не е само ваше — рече. — Един мой приятел беше член на клуба „Джон Рийд“. Намираше се на Бойл Хайтс.
— Значи другарче.
— Лошото на радикалните промени е, че не попадат в добри ръце.
— Ние да ги извършим, пък там ще видим.
— От друга страна — продължи той, — едва ли ще се намерят по-кофти ръце от тези на тъпканите с мангизи търбуси, дето живеят тук.
— Един ден може и вие да се заселите тук — рекох му.
— Няма да дойда, ако ще петдесет бона на година да ми плащат и да ме карат да спя с копринени пижами и перлени огърлици.
— Значи да не ви предлагам такова нещо?
— Защо не — предложете ми го по всяко време на денонощието. Само ми го предложете и ще видите какво ще ви отговоря.
— Хайде, отивам да се обадя на дежурния в клуба.
— Кажете му да си плюе в левия крачол — каза той. — Кажете му, че точно така съм казал.
— Ще му предам.
Зад мен спря нова кола и ми свирна. Аз потеглих. Огромна тъмна лимузина ме издуха с клаксона си в края на платното и прелетя покрай мен с шума на падащи листа.
Вятърът беше утихнал и лунната светлина в тази долина беше тъй ярка, че тъмните сенки сякаш бяха издялани с длето.
На завоя видях цялата долина, простряна пред мен като на длан. Хиляди бели къщи, накацали по склоновете на хълмовете, десетки хиляди осветени прозорци, под които звездите висяха на почтително разстояние, без много да се приближават — явно заради полицията.