Стената на клуба откъм пътя беше бяла и гола, без врата и без прозорци на долния етаж. Номерът беше малък, но ярък, изписан с лилав неон. Нищо друго. Отстрани, под няколко реда лампи в очертаните с бяло върху лъскавия черен асфалт правоъгълници, стояха в стройни редици леки коли. Пазачи в новички, стегнати униформи сновяха под лампите.
Пътят завиваше към гърба на зданието. Голямата тераса от бетон, с навес от стъкло и хром, бе съвсем леко осветена. Слязох и веднага ми връчиха листче с номера на колата, което занесох на униформения човек, седнал зад малко бюро.
— Филип Марлоу — казах. — На посещение.
— Благодаря, мистър Марлоу.
Той записа името ми и номера на колата, върна ми листчето и вдигна слушалката на телефона.
Отвори ми негър в бяла ленена двуредна портиерска униформа със златни еполети и шапка с широка златна лента.
Фоайето напомняше пищен оперетен декор. Много светлина и блясък, много бутафория, много костюми, много музика, много звезди, а сюжетът — оригинален и увлекателен като старата ми шапка. Само осветлението беше сполучливо, приглушено, разсеяно и създаваше впечатление, че стените се издигат безкрайно нагоре и се губят в примигващите като истински звезди осветителни тела. Стъпките ми потъваха в дебелия килим. В дъното имаше просторна вита стълба, която лъщеше от хром и бял лак, с широки, ниски стъпала, покрити с дебела пътека. На входа към ресторанта нехайно беше застанал топчест оберкелнер с петсантиметрова сатенена ивица на панталоните и куп позлатени менюта под мишница. Лицето му беше от онези, дето, без да помръдват нито един мускул, сменят учтивата изкуствена усмивка с хладна ярост.
Отляво се намираше входът към бара, потънал в полумрак и тишина. Барманът сновеше насам-натам като молец на фона на слабия блясък на подредените стъклени чаши. Висока хубава блондинка, облечена сякаш не в рокля, а в морска вода, поръсена със златен прах, излезе от дамската тоалетна, оправи червилото си и тананикайки, се запъти към стълбата. Оттам се носеха звуците на румба, тя закима със златната си глава в такт с музиката и се усмихна. Нисък, дебел, червендалест мъж с лъснали очи я чакаше с преметната на ръка бяла пелерина. Той впи дебелите си пръсти в голата й ръка и похотливо вдигна поглед към лицето й.
Млада гардеробиерка в костюм от китайска коприна с цвят на праскова се приближи към мен, пое шапката ми и огледа неодобрително костюма ми. Очите й загатваха за екзотични грехове. По стълбата слезе продавачка на цигари. В косата си беше забучила бяло перо от чапла, облеклото й бе крайно оскъдно и пестеливо; единият от красивите й дълги голи крака беше сребърен, другият златен. На лицето й бе изписана гордата надменност на дама, която урежда любовните си срещи по телефона.
Влязох в бара и потънах във високото, меко като пух кожено кресло. Чашите звънтяха приятно, светлините грееха меко, тихи гласове шепнеха за любов или дивиденти, или за каквото се шепне на такива места.
Висок хубав мъж със сив костюм, скроен от виртуоз, внезапно стана от една малка масичка до стената, приближи се до бара и започна да ругае един от барманите. Руга го дълго с висок ясен глас и го нарече с може би девет прилагателни, които обикновено не се произнасят от високи хубави мъже в добре скроени сиви костюми. Всички разговори секнаха и всички очи се извърнаха мълчаливо към него. Гласът му режеше мелодията на румбата, както лопатата хрущящия сняг.
Барманът стоеше неподвижен и гледаше мъжа. Косата му беше къдрава, кожата чиста и топла, очите раздалечени, внимателни. Той не се помръдна, нито проговори. Високият мъж млъкна и излезе от бара с горделива стъпка. Всички освен бармана го проследиха с поглед.
Барманът бавно тръгна към мен от другата страна на бара с лице, което беше само побледняло. После ме погледна и каза:
— Да, сър?
— Искам да говоря с един човек, казва се Еди Пру.
— Е, и?
— Работи тук.
— Като какъв? — Гласът му беше съвършено равен и сух като скърцащ пясък.
— Доколкото разбрах, той е този, който следва шефа като сянка. Разбирате какво имам предвид, нали?
— А, Еди Пру.
Той прехапа устни и започна да чертае малки кръгчета върху бара с кърпата за бърсане.
— Името ви?
— Марлоу.
— Значи Марлоу. Ще пиете ли нещо, докато чакате?
— Може, едно сухо мартини.
— Едно мартини. Сухо, мноооого, мноооого сухо.
— Точно така.
— С лъжица ли ще го ядете, или с нож и вилица?
— Нарежете го на хапки — казах аз. — Ще го ям с пръсти.
— По пътя за училище. Да ви завия ли маслинката отделно?
— Замерете ме с нея по носа — отговорих. — Ако смятате, че това ще ви накара да се почувствувате по-добре.