— Ясно. А как установихте, че снаха ви е сторила това?
— Не съм установила — що се отнася до необорими доказателства. Но съм напълно сигурна. Прислугата се състои от три жени, които работят тук от дълги, дълги години — много преди да се омъжа за мистър Мърдок, което стана само преди седем години. Градинарят изобщо не влиза в къщата. Нямам шофьор, защото ме возят синът ми или секретарката. Синът ми не я е взел, първо, защото не е чак такъв глупак, та да краде от майка си, и, второ, ако я беше взел, съвсем лесно можеше да ми попречи да разговарям с мистър Морнингстар, търговеца на монети. Мис Дейвис? — Абсурд! Съвсем не е този тип. Прекалено е пъзлива. Не, мистър Марлоу, Линда е точно от онези жени, които биха го направили от чиста злоба, ако не за нещо друго. Знаете що за стока са тия, от нощните заведения.
— Хора като всички нас — отвърнах. — Следи от взлом няма, предполагам? Трябва да е много сръчен и тънък познавач, за да задигне една-единствена монета, така че изключваме тази възможност. Макар че е най-добре да огледам стаята.
Тя вирна масивното си чене, а мускулите на врата й се свиха на твърди буци.
— Току-що ви казах, мистър Марлоу, че снаха ми, мисис Лесли Мърдок, е взела Брашъровия дублон.
Вперих очи в нея, тя ми отвърна със същото. Нейните бяха твърди като тухлите на оградата пред къщата. Свих рамене и рекох:
— Ако предположим, че е така, мисис Мърдок, какво поточно искате от мен?
— Първо, искам да ми се върне монетата. Второ, искам развод за сина ми без издръжка за жена му. Защото не възнамерявам да хвърлям пари на вятъра. Предполагам, че знаете как се уреждат тези работи.
Тя пресуши текущата доза портвайн и се изсмя грубо.
— Може и да съм чувал как стават тези работи — отвърнах. — Казвате, че не оставила адрес. Означава ли това, че нямате представа къде е отишла?
— Точно така.
— Значи безследно изчезване. Синът ви все пак може да има някаква представа, която е пропуснал да сподели с вас. Ще трябва да се срещна с него.
Едрото сиво лице се втвърди в още по сурови линии.
— Синът ми нищо не знае. Дори и това, че монетата е открадната. И не желая нищо да разбере. Като му дойде времето, знам как да се оправя с него. Искам да не го закачате. Той ще прави каквото му кажа.
— Не винаги го е правил.
— Женитбата му — злобно изрече тя — бе моментно импулсивно действие. А след това се опитваше да се държи като джентълмен. Аз обаче не страдам от подобни скрупули.
— В Калифорния ви трябват три дни, за да осъществите подобно импулсивно действие, мисис Мърдок.
— Млади момко, желаете ли да се заемете с тази работа, или не?
— Желая, ако ми се съобщят фактите и ме оставят да действувам, както намеря за добре. И не желая, ако ще поставяте хиляди условия и правила, в които да се препъвам. Тя се изсмя продрано.
— Това е деликатен семеен проблем, мистър Марлоу. И трябва да се пипа деликатно.
— Ако ме наемете, ще получите всичката ми деликатност. Ако пък я нямам, тогава по-добре да не ме наемате. Подразбрах например, че не желаете снаха ви да бъде несправедливо обвинена. Не съм достатъчно деликатен за целта.
Лицето й доби цвета на варено цвекло и тя раззина уста да изреве. Сетне размисли, вдигна чашата и гаврътна още една яка доза лекарство.
— Ще ми свършите работа — рече сухо. — Как не ви срещнах преди две години, преди той да се ожени за нея.
Не знаех какво точно значи това, затуй оставих фразата без коментар. Тя се наведе на една страна, побърника клавишите на вътрешния телефон и щом й отговориха, изръмжа нещо.
Чуха се стъпки и меднорусото момиче влезе с лека походка в стаята, провесило брадичка, като че някой щеше да му посегне.
— Попълни на този човек чек за двеста и петдесет долара — изръмжа старият дракон. — И да си затваряш устата по този въпрос.
Момичето почервеня чак до шията.
— Знаете, че никога не разправям за вашите работи, мисис Мърдок — изблея то. — Знаете, че не говоря. И през ум не би ми минало.
Тя се извърна с наведена глава и избяга от стаята. Погледнах я, докато затваряше вратата. Малката й долна устна трепереше, но очите й бяха бесни.
— Ще ми трябват снимка на снаха ви и някои сведения — казах, след като вратата бе затворена.
— Вижте в чекмеджето на бюрото.
Пръстените й проблеснаха в полумрака, когато дебелият й сив пръст посочи бюрото.
Отидох, отворих единственото чекмедже на тръстиковото писалище и извадих снимката, която лежеше сам-самичка на дъното с лице нагоре и ме гледаше с хладни тъмни очи. Седнах отново с фотографията в ръка и се вгледах в нея. Тъмна коса с неравен път по средата, леко прибрана назад над внушително чело. Широки, студени, много надменни устни, които веднага ти се приисква да нацелуваш. Приятен нос, нито много малък, нито много голям. Хубава структура на лицето. Но нещо липсваше в изражението. Някога на това нещо са му викали добро домашно възпитание, но сега не знаех как да го назова. Лицето й изглеждаше прекалено знаещо и недоверчиво за възрастта й. Твърде много е било задиряно и твърде се е обиграло, надхитрявайки волностите. А зад лукавството прозираше простодушието на малко момиченце, което още вярва в Дядо Коледа.