— Предполагам, че ме смяташ за ужасен глупак.
— Заради историята, която ми разказа за монетата ли?
— Да.
— Това не промени ни най-малко мнението ми за теб.
— Е…
— Какво очакваш да ти кажа?
Той повдигна умолително елегантните си рамене. Глупавите му червеникави мустаци блеснаха на слънцето.
— Предполагам, че ми е приятно, когато ме харесват — каза той.
— Съжалявам, Мърдок. Харесва ми, че си до такава степен предан на жена си. Ако това може да те задоволи.
— О, нима не повярва онова, което разказах? Искам да кажа, нима си помисли, че разправям цялата история само за да я защитя?
— Има такава вероятност.
— Ясно.
Той пъхна цигара в дългото черно цигаре, което извади иззад красивата носна кърпа от горния си джоб.
— Е, изглежда, ще трябва да се примиря с факта, че не ме харесваш.
Зад зелените стъкла като риби в дълбоко езеро се виждаха смътно очите му.
— Това е глупава тема — казах. — При това без никакво значение и за двама ни.
Той поднесе запалена клечка към цигарата и пое дълбоко.
— Ясно — въздъхна той. — Извинявай, че бях толкова невъзпитан да я засегна.
Завъртя се на пети, върна се при колата и влезе вътре. Изчаках го да се отдалечи и чак тогава се размърдах. После, преди да си тръгна, погладих боядисаното негърче по главата.
— Братче — казах му, — ти си единственото нормално същество в тази къща.
23
Високоговорителят на стената в полицейския участък изпращя и някакъв глас каза: „Едно, две, три, проба“. Нещо вътре прещракна и микрофонът замлъкна. Лейтенант Джеси Брийз се протегна, като вдигна високо ръце, прозя се и рече:
— Закъсня с няколко часа.
— Да, но се обадих да ти предадат, че ще закъснея. Трябваше да отида на зъболекар.
— Седни.
Писалището му в единия ъгъл на стаята беше малко и отрупано с книжа. Той седеше зад него, от лявата му страна имаше висок прозорец без завеси, а отдясно — стена, на която бе окачен календар. Отминалите дни бяха внимателно задраскани с мек черен молив, така че щом погледнеше календара, Брийз знаеше точно коя дата е.
Спанглър седеше по диагонал зад по-малко и много по-подредено бюро, върху което имаше зелена попивателна преса, комплект мастилница и писалки от оникс, малък меден календар и морски охлюв, натъпкан с пепел, кибритени клечки и фасове. Спанглър замеряше с писци една плъстена възглавница като същински мексиканец, който забива ножове в мишена. Но нищо не излизаше от заниманието му. Перата не искаха да се забиват.
Вътре се носеше онзи специфичен, бездушен, нито много мръсен, нито много чист и твърде нечовешки дъх, който винаги се носи в такива стаи. Дайте на полицията чисто, ново здание и след три месеца всичките му стаи ще миришат така. Сигурно има нещо символично в този факт.
Един нюйоркски криминален репортер писа веднъж, че влезеш ли в полицейски участък, напускаш изцяло този свят и преминаваш в едно място извън досега на закона.
Седнах. Брийз извади увита в целофан пура и започна познатата ми процедура. Наблюдавах движенията му — непроменени, точни. Той пое дима, изгаси клечката, пусна я внимателно в черния стъклен пепелник и каза:
— Ей, Спанглър!
Спанглър обърна глава, и Брийз обърна глава. Ухилиха се един на друг. Брийз ме посочи с пурата:
— Наблюдавай го как ще се поти.
Спанглър трябваше да премести краката си, за да може да се обърне достатъчно, та да види как ще се потя. Ако съм се потял, поне не го знаех.
— Вие сте страшно интелигентни момчета — казах. — Просто ви се чудя как го правите.
— Спести си остроумията — отряза Брийз. — Много работа ли имаше тази сутрин?
— Доста.
Той все още беше захилен. И Спанглър все още беше захилен. Най-накрая Брийз се изкашля, смъкна усмивката от голямото си луничаво лице, обърна глава така, че да не ме гледа, но да ме вижда и каза с неопределен, безизразен глас:
— Хенч си призна.
Спанглър се извърна целият, за да ме вижда. Наведе се силно напред и на устните му се изписа възторжена, почти неприлична полуусмивка.
— Какви средства използувахте, за да го накарате да признае? Може би кирка?