— Такава ми е работата — каза той и сви рамене.
— Ще сдържа обещанието си, но в случай, че започнете да се съмнявате в това, не се опитвайте да ме пречукате. Защото съм доста добър в професията си и ако аз пречукам Тони, ще бъде изцяло за сметка на вашето погребално бюро. Без печалба.
Палермо се засмя.
— Това беше хубаво — развесели се той. — Едно погребение за сметка на бюрото. О’кей.
Той стана и ми протегна ръка — хубава, силна, топла ръка.
25
Във фоайето на Белфънт билдинг, в единствения осветен асансьор, върху нагънатото сукно, седеше неподвижно същата реликва с воднистите очи и разиграваше ролята на забравения човек. Влязох в кабината и изкомандувах: „Шести“.
Асансьорът се разтресе и задумка нагоре. На шестия спря, аз слязох, старецът се подаде навън от кабината, за да плюе, и попита вяло:
— Кво става?
Извърнах се с цялото тяло като въртяща се кукла-манекен и го зяпнах. Той каза:
— Днес сте със сив костюм.
— Така е — казах, — вярно.
— Хубав е. И синият, с който бяхте вчера, ми харесва.
— Продължавай — подканих го. — Изплюй камъчето.
— Качихте се на осмия етаж. Два пъти. Втория път беше доста късно. Върнахте се от шестия. Малко след това нахлуха момчетата със сините униформи.
— Има ли от тях сега горе?
Той поклати глава. Лицето му беше като празен паркинг.
— Не съм им казал нищо. А сега е много късно вече. Ще ме изядат с парцалите.
— Защо? — попитах аз.
— Защо не им казах ли? Да вървят по дяволите. Вие разговаряхте с мен като с човек. Много малко хора правят това. Пък и знам, че нямате нищо общо с убийството.
— Не постъпих почтено с вас — казах. — Никак.
Извадих визитната картичка и му я подадох. Той порови и измъкна от джоба си чифт очила в метални рамки, закачи ги на носа си и намести картичката на около тридесет сантиметра от него. Бавно я прочете, като движеше устни, изгледа ме над очилата и ми я върна.
— По-добре си я задръжте. Да не би да я изпусна от разсеяност. Сигурно животът ви е страшно интересен.
— И да, и не. Как ви беше името?
— Гранди. Може да ми викате просто „татко“. Кой е убиецът?
— Не зная. Не забелязахте ли някой да се качва, или да слиза, някой, който няма нищо общо с тази къща или ви се е видял особен?
— Аз не съм много наблюдателен. Вас случайно ви забелязах.
— Висока блондинка например или висок слаб мъж с бакенбарди, на около тридесет и пет години?
— Не.
— Всеки ли, който се качва и слиза, се вози във вашия асансьор?
Той кимна с вехтата си глава.
— Освен ако не използуват резервното пожарно стълбище. То излиза на задната улица, вратата е с резе. Инак могат да влязат само оттук, но отстрани на асансьора има стълби до втория етаж. А оттам лесно се стига до пожарната стълба. Това е положението.
Аз кимнах.
— Мистър Гранди, ще приемете ли пет долара, не като подкуп, а като знак на уважение от искрен приятел?
— Синко, ти ми дай петте долара и гледай с каква скорост ще изчезне Абрахам Линкън.
Подадох му ги, но преди това им хвърлих едно око. Действително на банкнотата беше изобразен Линкън.
Той я сгъна няколко пъти и я скъта дълбоко в джоба си.
— Много мило от ваша страна. Надявам се, че не мислите, че си я изпросих.
Поклатих отрицателно глава и тръгнах към коридора, като четях пак табелките по вратите: Доктор Е. Д. Бласкоуиц, лекар-хиропрактик; Долтън и Рийз, машинописни услуги; Л. Придвю, експерт-счетоводител; четири врати без табели; куриерска служба „Мое“; още две врати без табели; Х. Р. Тийгър, зъботехник. Намираше се два етажа под кабинета на Морнингстар, но стаите бяха различно разположени: Тийгър имаше само една входна врата и разстоянието между неговата и съседната беше по-голямо.
Дръжката не поддаде. Почуках. Никой не отвори. Почуках по-силно, но със същия резултат. Върнах се при асансьора. Беше все още на шестия етаж. Татко Гранди ме гледаше как се приближавам, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Знаеш ли нещо за Х. Р. Тийгър? — попитах го аз. Той се замисли.
— Тромав, възрастен, размъкнати дрехи, мръсни нокти като моите. Виж, сега, като стана дума, се сещам — днес не съм го виждал.
— Мислиш ли, че управителят ще ме пусне да вляза в стаите му, за да поогледам наоколо?
— Управителят е любопитен. Не бих ви препоръчал.
Той много бавно извърна глава и погледна към стената на асансьора. Над главата му, на голям металически пръстен, висеше ключ. По-точно шперц. Татко Гранди обърна пак главата си в нормално положение, стана от табуретката и каза:
— А сега трябва да отида до едно място.