Станах и вдигнах рамене. Чувствувах се уморен, изчерпан, изтощен, с изсмукани жизнени сокове. Гърлото ми дращеше от продължителното говорене, а мозъкът ме болеше от усилието да подредя мислите си в главата.
— Не знам за полицията — казах аз. — Ние не сме в много дружески отношения, защото те смятат, че крия от тях някои неща. Което не е лъжа. Може да се доберат до теб. Ако не са те видели, ако не си оставил отпечатъци от пръсти, а и дори да си оставил, ако нямат други причини да те заподозрат, може изобщо да не се сетят за теб. Но ако разберат за монетата, тогава вече не знам. Ще зависи колко добре ще се представиш пред тях.
— Ако не беше майка ми — издума той, — все ми е едно. Винаги съм си бил без късмет.
— От друга страна — продължих аз, без да обръщам внимание на унизителното му самосъжаление, — ако спусъкът е бил много лек и си намериш добър адвокат, като разправиш честно как е станало всичко, никой съдебен заседател няма да те осъди. Те не обичат изнудвачите.
— Това е много лошо — каза той, — защото не съм в състояние да се възползувам от подобна защита. Не знам нищо за шантажа. Ваниър ми показа как да спечеля малко пари, а аз страшно се нуждаех в момента.
— Ами! — казах аз. — Ако се наложи, ще използуваш и номера с шантажа. Майка ти ще те накара. Когато стане въпрос за твоя живот или нейния, тя всичко ще каже.
— Това е ужасно, ужасно е, че го казваш.
— Имал си късмет с пистолета. Всички, които познавам, си поиграха с него — изтриваха отпечатъци и слагаха нови. Дори и аз сложих едни, за да не изоставам от модата. Когато ръката е вкочанена, е доста сложно. Но трябваше да го направя. Морни беше там и накара жена си да сложи своите отпечатъци. Той мисли, че тя е убила Ваниър, а тя вероятно мисли, че той го е убил.
Той само ме гледаше тъпо. Аз прехапах устната си. Почувствувах я твърда и студена като стъкло.
— Е, аз си тръгвам вече — казах.
— Искаш да кажеш, че няма да ми направиш нищо? — В гласа му отново се промъкнаха нотки на подозрение.
— Няма да те предам, ако това имаш предвид. Повече нищо не мога да ти обещая. Ако ме замесят и мен, ще трябва да търся изход. Не става въпрос за етична постъпка. Просто не съм нито полицай, нито доносчик, нито служител в съда. Казваш, че било нещастен случай. Добре, нека бъде нещастен случай. Не съм очевидец. Нямам никакво доказателство нито за едното, нито за другото. Работих за майка ти и ако това й дава някакви права да иска от мен да си затварям устата, ще си я затварям. Тя не ми харесва, ти не ми харесваш, тази къща не ми харесва. И жена ти много не ми харесва. Но Мърл ми харесва. Тя е малко глупава и възприема болезнено нещата, но инак е мила. И знам как са се държали с нея в това проклето семейство през последните осем години. Зная също, че не е блъснала никого от никакъв прозорец. Това обяснява ли нещата?
Той забръщолеви, но нищо членоразделно не излезе от устата му.
— Ще закарам Мърл при родителите й — продължих. — Помолих майка ти да изпрати сутринта дрехите й у дома. Ако тя случайно забрави, залисана в реденето на пасианси, ще те помоля ти да се погрижиш за тази работа.
Той кимна безмълвно. После каза със странно тънко гласче:
— Значи си отиваш — ей тъй, просто си отиваш? Аз дори… аз дори не ти благодарих. Един човек, когото едва познавам, поема рискове заради мен… Просто нямам думи.
— Ще си отида така, както винаги си отивам. С безгрижна усмивка и махване с ръка. И с дълбоката надежда, че повече никога няма да се срещнем. Лека нощ.
Обърнах му гръб и излязох през вратата. Затворих я с тихо, но твърдо щракване на ключалката. Хубаво, достойно излизане въпреки всички мръсотии. За последен път отидох и погладих изрисуваното негърче по главата, после прекосих поляната, минах край потъналите в лунна светлина храсти и хималайския кедър, излязох на улицата и оттам при колата.
Върнах се в Холивуд, купих си половинка хубаво уиски, регистрирах се в хотел „Плаца“, седнах на края на леглото, загледах се в краката си и надигнах направо от бутилката.
Като изпаднал алкохолик.
Когато погълнах достатъчно количество, та да ми се замая главата и да престана да мисля, съблякох се, легнах си и след известно време, но не много скоро, заспах.
35
Беше три часът следобед и до вратата на апартамента ми бяха наредени пет парчета багаж, едно до друго на килима. Там беше моят жълт кожен куфар, здравата одраскан от двете страни от блъскане из багажниците на разни коли. Имаше два елегантни самолетни куфара и двата с инициали Л. М. Имаше един стар куфар, имитация на моржова кожа, с инициалите М. Д. И една чанта от изкуствен материал, каквато може да се купи от всяко магазинче за долар и четиридесет и девет цента.