— Е, сега можем да си поговорим, Асо. Само не се хаби много, защото ще забавиш скорошното си излекуване.
Асен го гледа дълго, без да каже нищо, докато младият лекар усети как почва да губи окуражителната си усмивка. Отмести поглед към „анамнезната“ папка, която държеше в леко треперещите си ръце.
— Скорошно? — свистящо попита Асен. Иван не можа да изтълкува изменения му глас и за всеки случай побърза да каже:
— Разбира се. Петров ми се оплака от някои счупвания, но нищо, вика, за два-три месеца ще зараснат. А Калчев…
— Виж какво, Ваньо — пак така свистящо го прекъсна Асен.
— Да?
— Я зарежи!
— Какво да зарежа? — все още с добре докарана изненада попита лекарят.
— Ние с теб от колко време се познаваме? — отвърна с въпрос Асен.
— Има-няма половин година вече.
— И какво правим всяка седмица в петък следобед?
Иван криво се усмихна, подтиснат от неуместността на разговора:
— Чешем си езиците и гризем кокалите на родната медицина.
— И как ме наричаш, когато те ядосам с разсъжденията си?
— Най-добрия философ сред медиците и най-добрия медик сред философите…
— Е, тогава защо смяташ, че не мога да бъда философ, когато става въпрос за собственото ми телесно състояние?
Младият лекар мрачно заби поглед в папката.
— Работата е там — с тих извинителен глас продължи Асен, — че дойдох в съзнание, без да дам веднага външни признаци за това. Чух разговора ви. Съгласи се, достатъчно разбирам от медицина, за да преценя, че преходът в най-добрия от световете ми е почти сигурен. Или както казва доктор Калчев: „Само чудо на вътрешна мобилизация би могло да го спаси…“ Ваньо!
— Да? — отвърна другият с огромно усилие над себе си.
— Приложи ми виталертона.
Побледнял, младият лекар впи пръсти в края на леглото и отчаяно зашепна:
— Не, Асо, не искай това от мен, моля те! Знаеш, експериментите с виталертона сега започват. Само на животни е изпитван! Знаеш, че има законен ред за разрешаване на експеримент върху човек! Не мога. Асо!
— Знам, Ваньо! А ти знаеш, че нямам друг шанс. В най-добрия случай, който е почти невъзможен, ще остана полужив инвалид, като разтегля смъртта си във времето. Дай ми шанса, Ваньо!
— Как мислиш, че ще живея после, ако стана виновник за смъртта ти?
— Ваньо, не ме заблуждавай. Сигурно си забравил, че веднъж ми обясни принципа на действие на виталертона. Създаване на фантомна върхова алертност, което ще рече, че лекарството вгражда в организма еталонна представа за най-съвършеното състояние, като по този начин мобилизира всички резерви за постигането му. Виждаш ли каква памет, Ваньо? Виталертонът не може да причини смърт!
— Смърт не, но психически увреждания…
— Психиката ми е здрава.
Младият лекар дълго не отговори. Стана и с малко смешната си клатушкаща се походка отиде до прозореца, погледна бързо навън, сякаш клъвна гледката, не видя там нищо и се обърна към очакващото лице на Асен:
— Усещам, че ще направя грешка, но ти си прав, не мога да ти откажа. Сигурно е прав и Петров, че няма да стана истински лекар и по-добре да си седя в лабораторията.
Той помълча и сухо добави:
— Приготви се за петдневен сън. Довечера ще ти бия виталертона.
„… 17 май — първи ден от лечебния цикъл. Ускоряване на пулса, кръвното налягане е близко до нормалното. Признаци за активна кръвотворна дейност на костния мозък. Кървенето на раните престава.
На 18 и 19 май почти всички рани се затвориха. Признаци за срастване на костите, възстановяване на повредените органи. Температурата на тялото все още е висока…“
Химикалката засече и лекарят припряно започна да търси нещо за писане. Дори и молив, все пак чернова е. Сега да запише най-важното, после ще дойде протоколът с всичките подробности. Сега — главното, процесът, промяната! Веднъж да се събуди Асо. Първо ще го попита как е било на оня свят. И Асо, разбира се, ще почне да разправя как две сочни ангелици отнесли душата му в рая, но било затворено и трябвало да чака приемния час… Ох, най-сетне молив!
„На 21 май — последен ден от лечебния цикъл — организмът на болния изцяло се възстанови. Честотата на пулса спадна, приближи се към нормалната. Температура: 36,8°. От раните не са останали даже белези. Всеки момент трябва да се събуди…“
— Докторе, събуди се! — още преди да отвори вратата, извика отвън санитарката. В гласа й имаше не толкова радост, колкото страх, и лекарят изненадано се обърна:
— Влез де, Марче!
Санитарката вмъкна килограмите си в кабинета и се облегна на стената. Заговори бързо:
— Той се събуди, докторе, стана!
— Стана ли?!