— Да, разхожда се из стаята, спира пред огледалото, и… гледа!
В последните думи имаше толкова ужас, че Иван усети да го побиват тръпки.
— Как гледа?
— Ами… така! — опули се санитарката, мъчейки се да покаже как гледа Асен.
Изразът й беше такъв, че лекарят решително я заобиколи и изскочи в коридора. Санитарката го последва, без да престава да говори, но Иван не я слушаше, изпълнен с необяснима тревога, дори страх. Той помоли жената да остане навън — пък и тя явно нямаше желание да влиза повторно. Затвори вратата и потърси с поглед Асен.
Асен стоеше пред огледалото в ъгъла и разглеждаше ръцете си. После вдигна глава и започна да опипва с пръсти косата, лицето, шията, внимателно втренчен в отражението.
— Ха добро утро! — подхвърли Иван, мъчейки се да говори весело. — Ще кажеш ли сега как беше на…
Той млъкна — Асен се обърна към него. Очите… Иван почувства, че всеки момент ще почне да се отдръпва назад, а краката няма да го слушат и той ще падне върху линолеума. Погледът на Асо беше като ръка, която неумолимо и силно тласка назад, по-далеч от нея, от тази необяснима поглъщаща дълбочина, която пронизва, навлиза… Младият лекар с труд извърна глава към прозореца. Равновесието се възстанови, но нещо го теглеше да погледне отново натам, към очите на Асен, в които…
— Ваньо — каза Асен с такъв тон, сякаш се отвращаваше от собствения си глас, — остави ме сам, моля те. За един час. Или за два. Ела после. Моля те.
И още нещо имаше в гласа му. Нещо, което накара лекаря, без да задава въпроси, да излезе в коридора. Санитарката го чакаше. Той срещна погледа й, пълен със страх и въпроси, и неочаквано за себе си глухо промърмори:
— Права си. Гледа.
„Ваньо, медицината свърши своята работа. И философията… свърши. Аз вече се събудих и по всички ваши анамнези съм ако не здрав, то вървящ към скорошно оздравяване. Кръвта ми безпрепятствено тече във вените, костите са цели, мускулите покорно се свиват и отпускат, когато им заповядам. Виталертонът действа точно според очакванията. Той създаде в организма ми такъв стремеж към съвършенство, че всички вътрешни сили, дори тези, които не се включват и в мига на смъртта, бяха на фронта. Победата е тяхна. Но каква победа, Ваньо!
Извинявай, че пиша хаотично, нелогично и навярно непоследователно. Сигурно ще има много излишни и много недоизказани неща. Но разбери ме, Ваньо — думите ме отвращават! Те засядат в гърлото със своята ъгловата, неестествена, невярна спрямо същността форма. Никакви думи не могат да опишат това, което беше, Ваньо! Никакви.
Спомняш ли си как добре понасяха виталертона мишките и морските свинчета? Само при шимпанзетата, оплакваше се ти, имало някакви смущения: известно време след лечението не приемали храна, не се интересували от нищо, дори от самките си! Докато един ден пийналият пазач се ядосал и яко ги набил с дръжката на метлата. Това ги изкарало от меланхоличното състояние, започнали да ядат и така нататък. Долавяш ли? Грубата проза на метлата била достатъчна за да прекъсна спомена за сънуваното. При слабата асоциативна и образна памет на маймуната метлата е била достатъчна да я разтърси чрез животинския инстинкт за самосъхранение, и върне към привичния автоматизъм на оцеляване и физиологична радост.
Но това става само до нивото на шимпанзето, Ваньо! За човека няма такава метла която да го вкара обратно в клетката на предишната простота. Защото паметта му, вечната неизтребима тъга по другото, го обрича на непримиримост към сегашното.
Мисля си за наркоманите, Ваньо. За това ли става въпрос? Щеше да бъде лесно, ако просто съм станал наркоман — отпадък и толкоз! Но аз не искам да притежавам нова доза Виталертон и да изживявам отново и отново… Защото вече ще знам, че това е илюзия и скоро ще свърши, а това, което преживях, няма смисъл ако е видение… Но нека по ред:
Навярно си спомняш, че доктор Христозов в лекциите си много обичаше да повтаря думите на Авицена за типовете здравословно състояние у хората — първият, когато дефектите на тялото непрекъснато създават страдание; вторият, когато телесните недъзи не се усещат прекалено натрапчиво и третият, крайно малочислен — наистина здравите, при които цялото тяло живее безотказно като услажда духа и му помага да се развива. Всички ние, Ваньо, със своите микроалергии, микроневрози, микронеразположения се смятаме за здрави, а принадлежим към втория тип — поносимото, разтеглено във времето и пространството на нашето ежедневие страдание, което не прекъсва съществуванието ни, но за развитието на духа… Ако успяваме все пак да сторим нещо с него, това е с цената на такива усилия и напъни, които пък от своя страна скъсяват живота на тялото… Тогава обичаме да квичим с философска гордост — неговото творчество беше като горене и той се изпепели.