Разбира се, аз опростявам нещата. Когато дойдох на себе си се усещах като огромна зала, под чиито сводове се гонят мощни звуци на велика музика. Оркестърът си е отишъл, но музиката с гаснеща сила отново и отново гони могъщите акорди от Абсолютната Симфония на Живота. Този Живот, който ме владя през тези пет дни, когато за теб бях спящ. Когато според теб и твоите прибори вълшебно възстановявах костните и мускулни травми.
Знам, че нямаш търпение да научиш какво в същност съм сънувал през тези пет дни. Нелепо ми звучи — сънувал — за мен този сън беше реалност, Ваньо, истина. Но аз не мога и не трябва да го описвам.
Не мога — защото думите ме отвращават със своята безпомощност.
Не трябва — защото съществува макар и малка вероятност да постигна образа на истината и за теб, както и всеки който го прочете, да се захлопне капана, в който попаднах аз.
Виталертонът прекрасно разговаря с тялото, Ваньо. Всяка ранена клетка чува неговия хипнотичен шепот, възмечтава съвършенството си, и обединила усилия с другите прави чудесата на самоизграждането. Като при танца на нестинарите, които не усещат огъня, като при христовите стигматици, които всяка година образуват кръстните рани на Христос по тялото си… И това става с всяка клетка, с всеки орган. С целия организъм. А част от него е и Мозъкът — не по-прост от самата Вселена, изоморфен на Нея. Изтъкан от безбройни преплитания на безкрайното и крайното, осъзнатото и неосъзнатото, от действително и желано. Тук се отваря капанът, Ваньо! «От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен…» — помниш ли Пламен Цонев? Духът и тялото са в непрекъсната обратна връзка. И всичко, което придобива тялото стократно усилено се подхваща от разума. Особено като става дума за фантомите на желаното по-съвършенно. Тези фантоми ме довършиха, Ваньо.
Пет дни, а може би пет години, може би пет живота аз бях друг. Движех се с красота и ловкост, спрямо които вашата красота и ловкост са като гърчовете на паралитик, който разплисква чашата вода, докато я поднесе до устата си. Външността ми беше същата — знаеш, че винаги съм минавал за красив мъж, — но всяка черта на лицето ми, пречупена през призмата на единствено възможното си съвършенство, стоеше до другите в хармония, за която няма названия. Както няма названия за сетивата, чрез които вкарвах света у себе си. Водопади от образи, в сравнение с които така нареченото зрение е като опипването на слепеца. Океан от звуци, в който обичайният слух е сетивна локвичка. Сетива, сетива, осезания и предчувствия, имащи стойност на познание…
И всичко свърши, Ваньо! Когато — според вас — се върнах към живота, светът угасна за мен. Сякаш някъде високо в небето бяха отвинтили слънцето и на негово място светна жалка електрическа крушка. Хилядите ми сетива сякаш потънаха в глухота — не можих да осъзная, че просто вече ги нямам.
Отново ги нямам!
Бях пред огледалото, Ваньо. Видях каква е външността ми.
Видях какви движения съм обречен да правя.
Почувствах как ми предстои да осезавам света, досетих се как ще оценявам хората около себе си от сега нататък.
И разбрах какво трябва да стане.
Не се сърди, Ваньо… С някаква част от здравомислието си долавям, че това е предателство спрямо теб, спрямо реалния физически свят с неговите борби, спрямо участието, което бих могъл да взема в тях. Но вече не мога да направя друго.
А сега — сбогом, всяка секунда живот ми донася болка, по-страшна от физическата. Приеми моето състояние за ненормалност, живей и работи — виталертонът трябва да се изследва докрай. Нали и животните също нуждаят от лечение? Те не са обременени с разум и докосването до съвършенството няма да ги убие. Приеми станалото като смърт на Христов фанатик, който умира от кръстните си рани.