Той го прочете бавно и попита дали може да го копира. Тя се съгласи и той се изправи и излезе от стаята. Не след дълго се върна с копието и го подаде на Мария.
— Ще задържа оригиналното писмо, ако не възразяваш — каза с безизразно лице; седна, прочете писмото за трети път и продължи: — Сигурна ли си, че Лестър Манинг го е написал?
— Да — отговори Мария. — Той ме преследва.
— Братът на Кейси Манинг?
— По-малък брат.
— Защо мислиш, че е той?
— Защото съм виждала да използва същите думи.
— Кога?
— След смъртта на Кейси. Пишеше подобни неща в бележките, които ми изпращаше.
— Например?
— Кръвта на невинните. Сърцето, пълно с отрова.
Марголис кимна и си записа нещо.
— В първата порция бележки или във втората?
— Моля?
— Спомена, че бележките се променили, когато започнали да пристигат отново. Били по-заплашителни.
— Втората група.
— И откъде знаеш, че той ги е изпратил?
— Кой друг може да е?
Детективът прегледа бележките си.
— Ейвъри Манинг предположил, че може да е приятелят на Кейси.
— Не беше той.
— Откъде знаеш?
— Полицаите го определиха като малко вероятен заподозрян. Бил съкрушен от смъртта на Кейси, но не ме обвинявал. Отрекъл дори да знае коя съм.
— Говорила ли си с него?
— Не.
Марголис пак си записа нещо.
— Помниш ли името му? И как се е запознал с Кейси?
Мария сви устни.
— Май беше Мат, Майк или Марк… И не знам как се е запознал с Кейси. Но защо говорим за него? Преследва ме Лестър! Той пишеше и бележките в Шарлот!
— Не ми ли каза, че отрекъл, когато полицаите го разпитали.
— Отрекъл е, разбира се.
— И не ти е минавало през ума, че може да е… Майкъл? Приятелят?
— Защо да е той? Дори не ме познава. Казал е на полицаите, че не е той.
— Като Лестър.
— Изслуша ли ме изобщо? Лестър е луд. Бележките са налудничави. Лесно е да събереш две и две.
— Пазиш ли първите бележки?
Мария поклати глава, очевидно раздразнена.
— Изхвърлих ги, когато се преместих тук. Не исках да ги виждам. Възможно е да пазят нещо в полицейското управление в Шарлот, но не съм сигурна.
— Казваш „бележки“? Какво имаш предвид?
— Едно-две изречения.
— Не са като… писмото.
— Не. Но използваше същите думи и фрази.
— Тоест, писмото е различно.
— Очевидно.
Марголис почука с химикалката върху формуляра пред него.
— Добре. Да речем, че е Лестър. Казваш, че бележките му били заплашителни. Какво имаш предвид? Заплашваше ли да те нарани по някакъв начин?
— Не, но беше ясно, че ме вини за смъртта на сестра си. Всъщност цялото семейство ме обвиняваше.
— Опиши ми семейството.
— Бяха… странни. Отношенията им, имам предвид.
— И по-точно?
Колин се обърна към нея, осъзнал, че не я е чувал да ги описва подробно.
— Ейвъри Манинг, бащата, беше психиатър. Още при първия разговор изтъкна, че се смята за експерт по престъпното поведение. Никога не остави Кейси да разговаря сама с мен. Винаги беше с нея и й отнемаше думата. Дори в болницата, когато разпитвах Кейси, той отговаряше вместо нея. Помолих го да излезе от стаята, но той отказа. Склони само да се оттегли в ъгъла и обеща да не се намесва. Останах обаче с чувството, че Кейси подбира много внимателно думите, все едно се опитва да говори така, както би искал той. Сякаш са репетирали предварително. Мисля, че затова понякога… разкрасяваше историите си.
— Разкрасяваше ги?
— Каза ми, че Лос я удрял и преди. Това бе важна информация, която щеше да ни помогне да повдигнем по-сериозни обвинения. Кейси ми разказа, че Лос я ударил на паркинг и Лестър бил свидетел. Версиите на Кейси и Лестър съвпадаха, почти дума по дума, но когато ги проверихме, разбрахме, че Лос е бил в друг щат през въпросния ден. Тоест, и двамата лъжеха. Разпитахме я пак, но тя не си призна. Това е сред причините, наложили сключване на споразумение. Адвокатът на Лос щеше да остане очарован, ако тя бе свидетелствала.