— Моля? — повдигна вежди тя.
Детективът сви рамене.
— Обвинила си го преди и бащата е заплашил със съд и теб, и полицията. Сега го обвиняваш отново. Възможно е той да те обвини в тормоз.
— Това е нелепо!
— Но е възможно.
— Какво да правя тогава? Щом няма да предприемеш нищо, за да ми помогнеш?
Марголис се приведе напред и сключи ръце върху масата.
— Изслушах показанията ти и жалбата ти е регистрирана официално. Казах ти, че ще говоря с него, ако успея да го открия. Или ще изпратя някой друг да го разпита. Ще проуча досието за ареста на Лос и смъртта на Кейси. И ще се опитам да науча повече за Лестър Манинг. Ще говоря с шарлотската полиция и ще ги помоля да проверят дали пазят старите бележки. Понеже не ми предоставяш никакви доказателства, че са те заплашвали, и имайки предвид съмнителната ти преценка при избора на приятел, това е достатъчно, нали?
Лицето на Мария остана безизразно като маска.
— А ограничителна заповед?
— Всичко е възможно, но и двамата знаем, че не се издава автоматично поради същите причини, които вече обсъдихме. Но да речем, че стане чудо и някой съдия се окаже сговорчив. По закон ограничителната заповед не е валидна, докато не бъде връчена на Лестър Манинг. Което, пак повтарям, може би е възможно, а може би не.
— С други думи, казваш ми да се правя, че нищо не се е случвало.
— Не. Казвам ти да ме оставиш да си свърша работата. — Той взе папката. — Ще те уведомя какво съм открил.
* * *
— Чудя се защо изобщо го потърсих — рече Мария с изопнато лице, докато вървяха към колата. — И знаеш ли какво наистина ме вбесява? — Не дочака отговор. — Че е прав. За всичко. И знам, че е прав. Ако детектив ми донесе такъв случай, бих го отпратила. Няма никакви доказателства. Дори да съм сигурна, че е той.
— Марголис ще се заеме.
— И какво от това?
— Задник е, но умът му сече. Ще накара Лестър да изрече нещо уличаващо.
— И после? Мислиш ли, че ще го убеди да спре? Залъгвах се, че всичко е приключило, когато се преместих тук. Но не е приключило. Лестър знае къде живея и вероятно е убил Копо. Нищо чудно да е влизал в къщата на родителите ми!
За пръв път Колин я чу да свързва смъртта на Копо с другите събития и очевидният й страх го изпълни с решимост. Това трябваше да спре. Каквото и да предприемеше Марголис, в момента то не бе достатъчно за Колин. Време бе, помисли си той, някой да разбере какво наистина крои Лестър.
* * *
Остави Мария в кантората, пъхна си слушалките в ушите, пусна музика и седна пред компютъра.
Лестър Манинг.
Доказателства или не, името му помагаше да организира мислите си и щеше да му послужи като отправна точка в търсенето. Проблемът бе, че без достъп до държавните бази с данни и до официалните архиви нямаше кой знае колко възможности. В Белите страници не бе вписан човек на име Лестър Манинг от Северна Каролина. Не откри и номер на мобилен телефон. Във Фейсбук имаше двама — единият Лестър Манинг живееше в Аурора, Колорадо, другият — в Медисън, Уисконсин. Първият бе тийнейджър, вторият — мъж на четирийсет. Инстаграм, Туитър и Снапчат също не дадоха резултати, както и търсенето в Гугъл по име и град в различни варианти.
Няколко сайта обещаваха повече информация — телефонен номер, актуален адрес и прочее — срещу заплащане. След известно колебание той написа номера на кредитната си карта и му провървя — появи се адрес в Шарлот.
Натъкна се и на информация за Ейвъри Манинг, включително телефонен номер в Шарлот и същия адрес, който бе открил за Лестър.
Баща и син живееха заедно?
Или беше остаряла информация?
Имаше и няколко кратки статии за бащата. Последната потвърди думите на Мария, че лицензът му да практикува медицина е отнет за осемнайсет месеца, очевидно за небрежно отношение към пациентите. Най-фрапиращият случай бе на млад мъж, извършил самоубийство. Според статията Ейвъри Манинг не поставил правилна диагноза на младежа, който страдал от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, и не следял стриктно лечението му с адерал. Други пациенти се оплакали, че състоянието им се влошило под неговите „грижи“. Ако датата на отнемането на лиценза беше точна, Ейвъри Манинг все още не практикуваше.
Интересно.
Имаше и снимка — мъж на около петдесет и пет, с рядка руса коса, светлосини очи и ъгловато, костеливо лице като на гробокопач. Колин не можеше да си представи да седи срещу него цял час, да споделя съкровените си мисли и да се надява на съчувствие.