Колата принадлежеше на собственик на съседна къща.
* * *
В четвъртък сутринта Колин и Мария закусваха в кухнята му с бъркани белтъци, овесена каша и плодов сок. Тя му каза, че ще вечеря с Джил и Лесли и после ще нощува при родителите си.
— Тревожат се за мен — обясни, но Колин разбираше, че не е готова да се върне сама в апартамента си, докато той е на работа. — Мисля, че се тревожат и за Серена.
— Защо?
— Защото им казах, че съм при нея. Не сме женени, а разбиранията им са старомодни. Знам, че не одобряваш лъжите, но в момента не мога да понеса и разочарованието на мама.
— Не казах нищо.
— Знам. Но те чух как си помисли, че трябва да бъда честна с тях.
Той се усмихна.
— Добре. Имаш ли новини от Марголис?
Тя поклати глава.
— Още не. Не съм сигурна дали това е добра или лоша новина.
— Може би е никаква новина?
— Това попада в лошата категория. Не ме убеди, че възнамерява да се залови усърдно с проблема. Вероятно не е направил нищо.
Колин кимна, признавайки, че споделя мнението й. После смени тактично темата:
— Утре е големият ден.
— Защо?
— Нали щеше да връчваш двуседмичното си предизвестие?
— О, да — усмихна се тя. — Да, утре е, но кой знае защо мисля за това само когато съм с Джил. Толкова е нереално! Преди няколко седмици не бих повярвала, че ще постъпя в прохождаща кантора.
— Какво мислят родителите ти?
— Мама е въодушевена, но татко е неспокоен. Знае колко трудно се започва бизнес. А и му харесваше да казва на хората, че работя в „Мартенсън, Херцберг и Холдман“.
— Засега.
— Да. — Тя се усмихна бегло. — Засега.
— Как е настроението в кантората?
Тя сви рамене.
— Трудно е да се каже. По-добре е от предишната седмица, но все още е мрачно. Работата се трупа, а чувам, че и други се канят да напускат. Слуховете пълзят един след друг. Вчера шушукаха, че партньорите са на път да сключат споразумение с ищците, но вероятно е твърде оптимистична прогноза. Съдейки по жалбите, подадени в Комисията, Кен е в по-неизгодно положение, отколкото си мислех.
— Разказвала ли си на родителите си за него?
— Как не! Татко щеше да побеснее. Латиноамериканската кръв понякога се сгорещява като твоята.
— Тогава вероятно си постъпила правилно.
— Може би. Но ти не направи нищо.
— Не си ми дъщеря.
Тя се засмя.
— Той все още не е сигурен за теб. Заради миналото ти, имам предвид.
— Добре.
— И заради настоящата ти персона.
— Добре.
— Хрумна му дори безумната идея, че ти ме преследваш.
— Защо?
— Защото му се сторило, че видял колата ти в квартала вчера сутринта, докато разхождал кучето. Знам, че се тревожи за мен, но понякога е склонен да прекалява.
— Аз също.
20.
Мария
Мария се сбогува с целувка с Колин пред прага на апартамента му. Той й предложи да я последва до кантората както през цялата седмица, но тя отказа. „Ще се справя — увери го, — ти тръгвай към колежа.“ Щом го каза, си повярва, но по пътя към кантората започна да се пита дали Лестър е по дирите й. За пръв път, откакто се бе преместила от Шарлот, усети сърцето й да затуптява трескаво без никаква причина. След секунди дъхът й секна и зрението й се замъгли.
Инстинктът надделя и тя някак си успя да паркира колата до шосето, почувствала, че тялото й внезапно й изневерява.
Гърдите я стегнаха.
Божичко!
Това не бе нормално.
Не можеше да си поеме дъх.
Зрението й продължи да се стеснява. Мислите й се объркаха.
Получаваше сърдечен удар. Трябваше й линейка.
Щеше да умре тук, край шосето.
Телефонът й започна да звъни, но звукът, долитащ сякаш отдалеч, секна след шестото иззвъняване. После се чу жужене — някой й изпращаше съобщение.
Гърдите й се стегнаха. Въздухът не й стигаше.
Сърцето й биеше като чук. Обзе я ужас, подхранван от съзнанието, че умира.
Облегна глава върху волана и зачака края.
Но той не настъпи.
Тя продължи да умира малко по малко през следващите няколко минути и сетне изведнъж престана да умира.
Успя да повдигне бавно глава. Дишането й се успокои и периферното й зрение се възстанови. Сърцето й продължаваше да бие трескаво, но постепенно се успокояваше.
След още няколко минути се почувства по-добре. Разтреперана, но с прояснен разсъдък, разбра, че не е получила сърдечен удар.