Паническите пристъпи се бяха върнали.
* * *
Едва след половин час се почувства нормално. Вече бе в кабинета си. Барни го нямаше, но й бе възложил нова задача — семейство съдеше местната болница, защото инфекция, наречена псевдомония, бе причинила смъртта на пациент. Беше й оставил и набързо надраскана бележка да започне да търси съдебни решения, за да подсигурят защитната си теза.
Тя обмисляше откъде да подхване проучването, когато мобилният й телефон звънна. Погледна го, после се взря по-внимателно, за да се увери, че не греши. Серена?
Натисна бутона за връзка.
— Здрасти. Какво има?
— Добре ли си?
— Защо?
— Обаждах ти се по-рано, но не вдигна.
— Съжалявам — извини се Мария, спомнила си паническия пристъп. — Бях в колата.
Истината, макар и не цялата. Запита се какво ли би казал Колин за това.
— Докъде стигна разследването?
— Засега доникъде.
— Обади ли се на Марголис?
— Ако не ми се обади днес, ще го потърся.
— На твое място вече щях да съм се обадила.
— Сигурна съм. Но… какво не е наред?
— Нищо. Защо?
— Никога не ми звъниш толкова рано. И защо не си на лекции?
— Започват след няколко минути, но трябваше да кажа на някого. Снощи получих имейл. Сред тримата финалисти съм за стипендията. Вечерята с мама и татко е помогнала, предполагам. Не се споменава директно, но ми се струва, че започвам от първа позиция.
— Първа позиция?
— Да. Като във Формула 1. Колата с най-добро време в квалификациите стартира от първа позиция.
— Знам. Чудно ми е, че ти знаеш.
— Стив гледа НАСКАР. Кара ме да гледам заедно с него.
— Значи наистина е сериозна връзка?
— Не съм сигурна. В колежа има един много привлекателен мъж. Малко е старичък и излиза със сестра ми, та това може да се окаже проблем.
— Проблем е.
— Радвам се, че усмири егото си и реши да поговориш с него.
— Нямаше нищо общо с егото ми.
— Его, препирни в барове, все едно.
— Не си добре, знаеш ли?
— Понякога — призна Серена. — Но засега не ми вреди.
Мария се засмя.
— Чудесна новина! За стипендията имам предвид.
— Все още не искам да вдигам шум. Не казвай на мама и татко.
— Миналия път не им казах аз.
— Знам. Още ли мислят, че спиш при мен?
— Да. И е мой ред да те предупредя да не им казваш.
Серена се засмя.
— Гроб съм! Но мама със сигурност знае, че си при Колин. Спазва, разбира се, правилото „ни лук ял, ни лук мирисал“, така че тази вечер няма да задава въпроси.
— Тази вечер?
— Да.
— Какво има тази вечер?
— Шегуваш се, нали? Рождения ден на мама? Семейна вечеря? Не ми казвай, че си забравила.
— Олеле!
— Уф…
— Сериозно? Никога ли не четеш постовете ми във Фейсбук? Или в Туитър? Знам колко неща ти се случват, но как можа да забравиш рождения ден на мама?
Налагаше се да отмени вечерята с Джил и Лесли, но те щяха да я разберат.
— Ще дойда.
— Ще доведеш ли Колин?
— Той е на работа. Защо?
— Защото се чудех дали да не поканя Стив.
— Какво общо има едното с другото?
— Просто е. Ако татко е зает да се мръщи на Колин, няма да подложи на кръстосан разпит Стив. А и ще си помислят, че е страхотен в сравнение с твоя приятел.
Мария сбърчи чело.
— Не е забавно.
Серена се засмя.
— Забавно е. Малко.
— Затварям.
— До довечера.
* * *
След разговора със Серена Мария тръгна към кабинета на Джил с известно неудобство. Не мислеше, че неволната й грешка ще обиди Лесли. Но реши, че Джил е препоръчала неподходящ човек. Когато сподели опасенията си с Джил, тя гръмко се разсмя.
— Шегуваш ли се? Лесли никога не издребнява.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Майка ти има рожден ден. Какво да направиш?
— Да не забравям например.
— Съгласна съм — отбеляза Джил и Мария се смръщи.
Изненадвайки я, телефонът й звънна пак. Реши да не вдига, защото вероятно пак е Серена, но след миг осъзна, че е непознат номер.
— Кой е? — попита Джил.
— Не съм сигурна — отговори тя.
Размисли няколко секунди и прие обаждането, молейки се да не е Лестър.
— Ало?