Той се опита да й помогне. Постъпи както е редно, спази закона, попълни формулярите в полицията, дори разговаря с областния прокурор. И до онзи момент се доверяваше на обществените правила. Отстояваше наивния възглед, че доброто побеждава злото, опасността е предотвратима, събитията — контролируеми. Правилата пазят хората от беди. Кейси също го вярваше — все пак нали на това учат децата от малки? Защо иначе родителите ще повтарят обичайните съвети? Огледай се наляво и надясно, преди да пресечеш улицата. Не влизай в кола с непознат. Мий си зъбите. Яж зеленчуци. Закопчавай си предпазния колан. Списъкът продължава безконечно с правила, които ни закрилят и спасяват.
Но той бе научил, че правилата понякога са опасни. Правилата са за обичайни случаи, не за особени, а понеже у хората от малки се създава нагласа да ги спазват, предпочитат да ги следват сляпо. По-лесно е да се доверяваш на системата. По-лесно е да не обмисляш извънредните възможности и потенциалните последствия, а когато в петък следобед грее слънце, можеш да подхвърляш най-безгрижно фризби.
Опитът е най-суровият учител. Почти две години той размишляваше над уроците, които бе научил. Отначало те заплашваха да го погълнат, ала постепенно умът му започна да се прояснява. Кейси знаеше каква опасност я грози. Беше я предупредил какво може да се случи. Но в крайна сметка тя заложи на правилата, защото така е удобно.
Той си погледна часовника и видя, че е време да тръгва. Затвори учебника и се изправи. Поспря да провери дали движението му е привлякло нечие внимание. После прекоси двора, пъхнал учебника под мишница. В джоба си носеше писмо, написано собственоръчно. Запъти се към пощенската кутия пред факултета за естествени науки. Пусна плика през процепа и зачака; няколко минути по-късно забеляза Серена да излиза от вратата — точно навреме.
Вече знаеше много за нея. Напоследък, изглежда, всички младежи ползват Фейсбук, Туитър, Инстаграм и Снапчат и животът им е изложен на показ пред всеки, решил да сглоби картината. Какво харесват, кои са приятелите им, къде се подвизават. От Фейсбук бе разбрал, че в неделя тя ще обядва със сестра си в къщата на родителите им, и докато я наблюдаваше как върви пред него с тъмнокафява коса, стелеща се над раменете, за кой ли път си помисли колко е красива. Притежаваше природна грация и младежите, край които минаваше, се усмихваха одобрително. Вглъбена в разговор обаче, тя не ги забелязваше. Придружаваше я ниска, възпълна блондинка — приятелка от колежа. Излизаха заедно от педагогически семинар; той знаеше, че иска да стане начална учителка. Крои планове като Кейси.
Той я следваше от разстояние, зареден с енергия от могъществото, което изпитваше в нейно присъствие. Могъщество, подхранвано от две години. Тя нямаше представа колко е близо и на какво е способен. Не погледна нито веднъж назад, ала и нямаше причина. Той не означаваше нищо за нея, поредното лице в тълпата…
Почуди се дали споделя с блондинката плановете си за уикенда — бърбори къде ще ходи, с кого ще се види. От своя страна той смяташе да се присъедини към семейния обяд в неделя, макар и не като гост. Щеше да ги наблюдава от съседна къща, разположена в квартал на солидната средна класа. Къщата пустееше от месец, собствениците я бяха изгубили, просрочвайки ипотеката, но още не я бяха обявили за продан. Вратите бяха със стабилни ключалки, но той бе успял да влезе лесно през страничен прозорец. Вече знаеше, че от главната спалня се открива изглед към задната им веранда и кухнята. В неделя щеше да види как сплотеното семейство се весели край масата на верандата.
Знаеше по нещо за всекиго. Феликс Санчес бе герой от класическа история за преуспял емигрант. Вестникарската статия, ламинирана гордо и изложена в ресторанта му, разказваше как като тийнейджър пристигнал незаконно в страната, без да знае нито дума английски, как започнал работа като мияч на чинии в местен ресторант, а петнайсет години по-късно станал американски гражданин и спестил достатъчно пари да отвори свое заведение в търговски център „Ла Косина де ла Фамилия“, където сервира специалитетите на съпругата си. В началото тя готвела, а той правел всичко останало. Малко по малко ресторантът се разраснал и сега се смятал за един от най-добрите мексикански ресторанти в града. В него работели над петнайсет човека, но повечето били роднини, за да се запази семейният характер на бизнеса. И двамата родители продължаваха да работят в ресторанта, а три пъти седмично Серена обслужваше клиентите като сестра си Мария преди време. Феликс членуваше в Търговската камара и в Ротарианския клуб и всяка неделя посещаваше със съпругата си литургията в седем сутринта в църквата „Сейнт Мери“, където бе и църковен настоятел. Кармен бе по-загадъчна; знаеше само, че и досега предпочита да говори на испански вместо на английски и като съпруга си се гордее, че Мария е първият член на семейството с университетска диплома.