Колин пусна кранчето, намокри си ръцете и си наплиска лицето. Водата бе студена — точно каквото му трябваше. Кожата му сякаш пламна. Морякът, с когото се би, удряше по-силно, отколкото очакваше — без да се броят непозволените удари — но кой би се досетил, съдейки по вида му? Висок и слаб, обръснат на тила и край ушите, с туфа коса върху темето и идиотски вежди… Не биваше да го подценява. Зарече се да не повтаря грешката си. Иначе щеше да плаши студентките цяла година и щеше да провали университетската им приказка. „На лекциите идва ужасен тип с насинено лице и страховити татуировки, мамо! — представяше си как се жалват по телефона. — И се наложи да седна до него!“
Той изтръска водата от ръцете си. Излезе от тоалетната и забеляза Евън в ъгловото сепаре. За разлика от него Евън би се вписал чудесно в колежа. Още имаше детско лице и докато приближаваше, Колин се почуди колко ли пъти седмично се бръсне.
— Забави се — отбеляза Евън, когато той се настани на масата. — Помислих, че си се изгубил.
Колин се облегна на възглавницата.
— Дано да не си бил на тръни съвсем сам тук.
— Ха-ха!
— Искам да те питам нещо.
— Давай.
— Колко пъти седмично се бръснеш?
Евън примигна.
— За това ли мисли десет минути в тоалетната?
— Хрумна ми, докато вървях към масата.
Евън го изгледа.
— Бръсна се всяка сутрин.
— Защо?
— Как така защо? Нали по същата причина се бръснеш и ти?
— Не се бръсна всяка сутрин.
— Защо изобщо обсъждаме този въпрос?
— Просто полюбопитствах и ти ми отговори — каза Колин и кимна към менюто, все едно не забелязва изражението на Евън. — Промени ли си мнението? Ще поръчаш ли?
Евън поклати глава.
— Никакъв шанс.
— Няма да ядеш нищо?
— Да.
— Имаш киселини?
— По-скоро подозирам, че за последен път са инспектирали кухнята по времето на Рейгън.
— Не е толкова зле.
— Видя ли готвача?
Колин погледна към скарата зад шублера. Готвачът стоеше кажи-речи в центъра на сцената с мазна престилка, изопната над внушителното му шкембе, с дълга конска опашка и ръце, покрити с татуировки до лактите.
— Татуировките ми харесват.
— Каква изненада!
— Вярно е.
— Знам. Винаги казваш истината. Това е част от проблема ти.
— Защо да е проблем?
— Защото хората невинаги искат истината. Ако приятелката ти те попита дали изглежда дебела в еди-коя си дреха, трябва да й кажеш, че е красива.
— Нямам приятелка.
— Вероятно защото си казал на последната, че изглежда дебела, без да добавиш колко е красива.
— Не е така.
— Но разбираш накъде бия. Понякога се налага да… поукрасиш истината, за да се разбираш с хората.
— Защо?
— Защото така правят нормалните хора. Така действа обществото. Не бива да изтърсваш каквото ти хрумне. Причиняваш неудобство и нараняваш чувствата на другите. И за твое сведение, работодателите го мразят.
— Добре.
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти.
— Но ти е все едно.
— Да.
— Защото предпочиташ да казваш истината?
— Да.
— Защо?
— От опит знам, че това ми помага.
Евън замълча за момент.
— Понякога ми се иска да съм като теб. Да казвам на шефа си какво мисля наистина, без да ми пука за последствията.
— Можеш. Просто избираш да не го правиш.
— Заплатата ми трябва.
— Това е оправдание.
— Може би — сви рамене Евън. — Но от опит знам, че ми помага. Понякога лъжата е необходима. Ако ти кажа например, че видях две хлебарки под масата, докато беше в тоалетната, вероятно и на теб ще ти се отще да ядеш тук.
— Знаеш, че не е нужно да оставаш, нали? Ще се оправя.
— Така твърдиш.
— Грижи се за себе си, не за мен. Късно е. Нали утре щеше да ходиш в Райли с Лили?