— Сигурно е забавно.
— Забавно е. Мнозина работят или са работили в „Ла Косина де ла Фамилия“, така че ресторантът ни е като втори дом. Като малка сигурно прекарвах повече време там, отколкото вкъщи.
— Така ли?
Тя кимна.
— Родителите ми бяха отделили кът за игра, за да ме наглежда мама. Когато тръгнах на училище, си пишех домашните в канцеларията. След като се роди Серена, аз я наглеждах в къта за игра, докато свърши смяната на мама. После, щом Серена поотрасна, започнах да работя в ресторанта. Странно, но не помня да съм се чувствала на второ място след ресторанта или че той е главното в живота им. Не само защото цялото ми семейство бе там, но и защото родителите ми никога не ме оставяха за дълго сама — ту татко, ту мама идваха да проверят дали съм добре. И вкъщи бе почти същото. Непрекъснато ни гостуваха роднини. Често живееха при нас, докато спестят достатъчно пари за свое жилище. Няма по-хубава ситуация за дете. Винаги се случва нещо — хората разговарят, играят, готвят или слушат музика. Беше шумна, но щастлива атмосфера. Добра енергия.
Той се опита да свърже разказа й с жената, седнала до него, и установи, че е учудващо лесно.
— На колко започна да работиш в ресторанта?
— На четиринайсет. Работех след училище, през лятната и коледната ваканция, докато завърших юридическия университет. Родителите ми смятаха, че е добре да си заработвам сама парите за харчене.
— Явно се гордееш с тях.
— Кой не би си гордял? Но, честно казано, не съм сигурна какво биха си помислили, ако знаеха, че съм с теб днес.
— Аз пък имам доста добра представа какво биха си помислили.
Тя се засмя, ведро и непринудено.
— Искаш ли да похвърляме фризби?
— Ще опитам. Но не забравяй, че те предупредих.
Оказа се права. Не беше особено ловка; почти винаги фризбито се отклоняваше настрани, забиваше се в пясъка или вятърът го подхващаше и го отнасяше надалеч. Колин тичаше храбро, опитвайки се да го спаси, преди да падне на земята, а тя викаше:
— Съжалявам! Съжалявам!
Успееше ли да го хвърли или да го улови добре, тя се радваше като дете.
През цялото време не спираше да говори. Разказа му за бабите и дядовците си в Мексико, описа му тухлените къщурки, в които живееха, откакто се помнят. Обрисува му и гимназиалните и колежанските си години и сподели няколко истории от работата си в прокурорския кабинет. Той недоумяваше как е възможно първият й приятел да я е зарязал и защо оттогава не се бе появил друг. Слепи ли бяха всички? Не знаеше и му беше все едно. Знаеше със сигурност обаче колко му е провървяло, че тя бе тръгнала по кея.
Той остави фризбито, взе хекчето и я чу да се засмива.
— Никакъв шанс! — възкликна и се строполи върху хавлията.
Колин седна до нея. Усети приятна умора от изпълнения с преживелици ден под слънцето и забеляза, че кожата на Мария излъчва маслинено сияние. Двамата взеха шишетата с вода — отпиваха бавно, съзерцавайки вълните.
— Искам да те видя как се биеш — неочаквано изрече тя.
— Добре — кимна той.
— Кога е следващото състезание?
— След няколко седмици. В „Къщата на блуса“ в Норт Мъртъл Бийч.
— С кого ще се биеш?
— Още не знам.
— Как така не знаеш?
Той прокара пръсти през пясъка.
— При аматьорските двубои програмата често се изготвя в последния момент. Зависи кой иска да участва, кой е готов да се бие и кой е на разположение. И, разбира се, кой наистина ще се запише.
— Изнервя ли те това? Че не знаеш?
— Не особено.
— Ами ако съперникът ти е… гигант или нещо подобно?
— Има категории, така че това не ме тревожи. Притеснявам се по-скоро съперникът ми да не се паникьоса и да наруши правилата. Някои състезатели нямат много опит в клетката и лесно си изпускат нервите. Така се случи последния път, когато противникът ми ме удари с глава. Спряха мача, за да ме превържат, но реферът не забеляза нарушението. Треньорът ми направо побесня.
— И това наистина ти харесва?
— Зависи. Добрата новина е, че в следващия рунд го приклещих в гилотинна хватка и той се предаде. Тази част ми хареса.
— Надявам се да осъзнаваш, че това не е нормално.
— Добре.
— И за да сме наясно, все едно ми е дали печелиш, или губиш, стига да не те окървавяват или насиняват.
— Ще се постарая.
Тя сбърчи чело.
— Чакай… „Къщата на блуса“? Това не е ли ресторант?