— Каква приятна изненада!
— Изглеждаш чудесно.
— Толкова си кльощава.
— Гладна ли си?
Мария поздрави майка си, после баща си, после отново майка си и пак баща си. За тях тя винаги щеше да остане малкото им момиче. И макар през няколкото тийнейджърски години този факт да я ужасяваше — особено когато се проявяваше на обществено място — напоследък, честно казано, й харесваше.
— По-късно ще хапна нещо.
— Ще ти приготвя вечеря — отсече решително майка й и тръгна към хладилника.
Баща й я проследи с поглед. Безнадежден романтик както винаги.
На петдесет и пет, той не бе нито слаб, нито пълен. Косата му беше леко прошарена, но Мария забелязваше упорита, почти постоянна умора — резултатът от твърде много работа твърде дълги години. Днес й се стори още по-отпаднал.
— Като ти приготвя вечерята, се чувства все още важна за теб — отбеляза той.
— Важна е за мен, разбира се. Защо да не е?
— Защото не се нуждаеш от нея както някога.
— Не съм дете.
— Но тя винаги ще ти остане майка — каза твърдо той и посочи масата на верандата. — Искаш ли да седнем отвън и да пийнем вино? С майка ти тъкмо си бяхме налели по чаша.
— Ще си взема чаша. После ще поговоря с мама и ще дойда при теб.
Баща й се върна на верандата, тя извади чаша от шкафа, наля си вино и отиде в кухнята. Кармен вече бе напълнила тавичка с печено месо, картофено пюре, зелен фасул и сухар — достатъчно калории за няколко дни, изчисли Мария — и я слагаше във фурната. Незнайно защо — вероятно защото никога не сервираха такава храна в ресторанта — баща й обожаваше печено месо и картофено пюре.
— Радвам се, че дойде — каза майка й. — Какво има?
— Всичко е наред. — Мария се облегна на плота и отпи от виното. — Исках просто да ви изненадам.
— Сигурно се е случило нещо — настоя майка й. — Никога не идваш през седмицата.
— Затова е изненада.
Кармен я измери с поглед от главата до петите, взе чашата си от плота и попита:
— Сестра ти ли е направила нещо?
— Какво да е направила?
— Не са я отхвърлили за стипендията, нали?
— Казала ти е?
Кармен посочи писмо, подпряно върху хладилника.
— Чудесно е, нали? Снощи ни съобщи. В събота директорът ще дойде на вечеря вкъщи.
— Така ли?
— Пожелахме да се запознаем с него. В писмото пише, че тя е полуфиналист. Но да се върнем на сестра ти. Какво се е случило? Ако не е стипендията, значи е момче. Неприятности ли има?
Майка й говореше толкова бързо, че дори Мария я разбираше трудно.
— Серена е добре, доколкото знам.
— А! — Майка й кимна. — Добре! Значи е работата ти. Създава ти проблеми.
— Работата си е… работа. Защо да ми създава проблеми?
— Защото идваш направо оттам.
— Е, и?
— Винаги правиш така, когато нещо те притеснява. Не помниш ли? Дори в колежа, ако решеше, че имаш лоша оценка, или през първата година, когато не се спогаждаше със съквартирантката си. Или след спречкване с Луис. Винаги идваше тук. Майките не забравят такива неща.
„Чудно — удиви се Мария. — Не съм обърнала внимание.“
— Мисля, че се безпокоиш твърде много — смени темата тя.
— А аз мисля, че познавам дъщеря си.
Мария се усмихна.
— Как е татко?
— Мълчалив е, откакто се прибра. Тази седмица се наложи да уволни двама работници.
— Защо?
— Миячът на чинии пропусна две смени, а сервитьорът хранеше безплатно приятелите си. Знаеш как е. Но баща ти го преживява тежко. Иска да вярва на всички и подведат ли го, винаги се разочарова. Това го изтощава. Когато се прибра днес, легна да спи, вместо да изведе Копо на разходка.
— Може би трябва да отиде на лекар.
— Тъкмо го обсъждахме, когато ти дойде.
— Какво мисли той?
— Каза, че ще отиде. Но знаеш какъв е. Ако не му запиша час, няма да намери време.
— Искаш ли аз да се обадя?
— Ще те затрудни ли?
— Не, разбира се — отговори Мария. От малка провеждаше телефонните разговори, защото майка й не се справяше с английския. — Доктор Кларк, нали?
Майка й кимна.
— И ако е възможно, уговори пълно изследване.
— Татко няма да остане очарован.
— Няма, но е необходимо. От три години не се е преглеждал.
— Не бива да отлага толкова. Има високо кръвно. Миналата година не работи цяла седмица заради болки в гърдите.