Колин разбираше колко ирония има в желанието му да прекара остатъка от живота си в училище — мястото, което мразеше — но фактите са си факти. Не размишляваше върху иронията и като цяло не се обръщаше назад. Не би помислил за това, ако не бяха думите на Евън да посети родителите си. Евън не проумяваше какъв стрес преживяват и той, и родителите му само ако са в една стая — особено ако посещението не е планирано предварително. Знаеше, че появи ли се неочаквано, ще седят сковано в дневната, ще разговарят за несъществени дреболии, а спомените за миналото ще изпълват въздуха като отровен газ. Ще усеща вълните от разочарование и горчилка в изречените и неизречените думи, а кой се нуждае от това? Нито той, нито те. От три години се стремеше да ограничава редките си гостувания в празнични дни до час — постановка, която устройваше всички.
По-големите му сестри Ребека и Андрея го подтикваха да се сдобри с родителите им, но той прекратяваше опитите им по същия начин както при разговора с Евън. Техният живот с родителите им все пак се различаваше от неговия. И двете бяха желани, а той — гадната изненада седем години по-късно. Знаеше, че са доброжелателни, но нямаше много общо с тях. И двете бяха завършили колеж, омъжени, с деца. Живееха в същия лъскав квартал като родителите си и играеха тенис през уикендите. С възрастта все по-ясно съзнаваше, че са вземали по-умни решения от него. Ала те нямаха сериозни проблеми.
Разбираше, че родителите му — както и сестрите му — всъщност са добри хора. Едва след дълги години терапия прие факта, че той е имал проблеми, а не те. Вече не винеше майка си и баща си за случилото се с него или за това, което са направили или не са направили. Смяташе се за късметлия — син на търпеливи родители. Какво като са го отгледали бавачки? Какво като родителите му са вдигнали ръце и са го изпратили във военно училище? Когато наистина имаше нужда от тях, когато други родители навярно биха се отчаяли, те не бяха изгубили надежда, че ще промени живота си.
Години наред се бяха примирявали с идиотщините му. Сериозни идиотщини. Търпяха пиенето, пушенето на марихуана, оглушителната музика по всяко време на денонощието; понасяха разрушителните партита, които организираше винаги щом заминеха извън града. Приемаха смирено схватките в баровете и безбройните арести. Никога не алармираха полицията, когато влизаше с взлом в крайбрежната вила, макар че нанасяше сериозни поражения. Плащаха му гаранциите и глобите, а преди три години — когато след побой в уилмингтънски бар го заплашваше десетгодишна присъда — баща му оказа натиск тук-там, за да сключи споразумение, което изчисти напълно полицейското му досие. Ако, разбира се, Колин не оплете конците отново. Като част от пробацията Колин прекара четири месеца в аризонска клиника за овладяване на гнева. След като се върна, родителите му отказаха да го приемат в дома си и той отново се настани в крайбрежната къща, обявена вече за продан. Насрочиха му също редовни срещи с детектив Пийт Марголис от Уилмингтънското полицейско управление. Мъжът, с когото се сби в бара, се оказа таен информатор на Марголис. Схватката провали случай, разработван отдавна от Марголис, и в резултат Колин си навлече дълбоката му омраза. Отначало детективът възразяваше яростно срещу сделката, после настоя да следи Колин редовно и без предупреждение като импровизиран надзорник. В крайна сметка включиха условие, че ако го арестуват отново за каквото и да било, досието му ще бъде възстановено и автоматично ще го осъдят да лежи в затвора близо десет години.
Въпреки изискванията, въпреки неотменното присъствие на Марголис, който явно изгаряше от желание да го закопчае, споразумението бе невероятно, нечувано дори, и то благодарение на баща му, макар че двамата почти не разговаряха. На практика на Колин му бе забранено да стъпва в къщата, но напоследък баща му бе поомекнал в това отношение. Прогонен от родния си дом и принуден да наблюдава от улицата как новите собственици се нанасят в крайбрежната вила, Колин бе заставен да преосмисли живота си. Преспиваше у приятели в Райли, местейки се от диван на диван. Малко по малко стигна до извода, че ако не се промени, ще се самоунищожи напълно. Обстановката му влияеше зле, а приятелите му бяха необуздани като него. Накрая той се върна в Уилмингтън и за своя изненада почука на вратата на Евън, който живееше там, откакто бе завършил Щатския университет в Северна Каролина. Той се изненада не по-малко да види стария си приятел. Предпазлив и поизнервен, Евън все пак си беше Евън, и охотно приюти Колин.