— Да. — Той й ги подаде. — Есенен букет.
— Красиви са. Благодаря.
— Няма за какво.
— Ще ги оставя в кабинета. Връщам се веднага.
— Добре.
Зад нея чу Джил да си прочиства гърлото. Обърна се.
— О, това е приятелката ми Джил. И тя е адвокат тук.
Джил приближи и той й протегна ръка.
— Приятно ми е да се запознаем.
— И на мен, Колин. — Тя пое ръката му с дружелюбно, но професионално изражение.
Мария ги остави да си поговорят и тръгна бързо към кабинета. Забеляза, че двете стажантки я поглеждат с известна завист. Опита се да си спомни кога за последно някой й е подарявал цветя. Ако не брои единствената роза, която Луис й бе подарил за Деня на Свети Валентин, след като излизаха цяла година, не се сети за друг случай.
Сложи вазата на видно място в стаята и се върна във фоайето.
Джил се обърна към нея:
— Чувам, че си далеч по-добър фотограф, отколкото признаваш. Колин ми каза, че си направила чудесни снимки на делфини.
— Ласкае ме. Просто от време на време ми върви.
— Все пак искам да ги видя.
— Ще ти ги изпратя по имейла. — После попита Колин: — Готов ли си?
Той кимна, сбогуваха се с Джил и тръгнаха към паркинга.
— Приятелката ти изглежда мила — отбеляза Колин.
— Страхотна е — съгласи се Мария. — Ако не беше тя, щях да обядвам сама на бюрото си, откакто дойдох тук.
— До днес — усмихна се той. — Как е работата?
— Затрупана съм — призна Мария. — Но се надявам да забавим темпото. Днес следобед и утре шефът ми няма да е в кантората.
— Не ти препоръчвам да организираш шумно парти и да обърнеш офиса с главата надолу в негово отсъствие. От опит знам, че това ядосва хората.
— Ще взема съвета ти под внимание — усмихна се тя.
Колин й отвори вратата и тя седна в камарото. Той се настани зад волана и се приведе към нея, стиснал ключовете.
— Смятам да те заведа в центъра. Ще намерим място на открито с хубава гледка.
„О, да — помисли си тя. — Относно това…“ Закопча си старателно колана, докато реши как най-добре да му обясни.
— Звучи чудесно — подхвана — и по принцип не бих възразила. Обаче снощи, когато се обади, бях при родителите си и споменах, че ще обядваме заедно. И… — Тя издиша дълбоко, решила да изплюе камъчето без заобикалки: — Очакват да обядваме в техния ресторант.
Колин потупа с ключовете по седалката.
— Искаш да се запозная с родителите ти?
— Не съвсем. Още не. Но… — Тя сбърчи нос, несигурна как ще реагира Колин и надявайки се да не се ядоса.
— Нещо такова.
Той пъхна ключа в стартера.
— Добре — кимна.
— Така ли? Това не те смущава? Макар да се познаваме съвсем отскоро?
— Да.
— Но би смутило други.
— Добре.
— Ами… хубаво. — Той замълча. След малко отбеляза: — Нервна си.
— За разлика от мен те не те познават — издиша бавно, мислейки си: „Дойде ред на трудната част“. — Имай предвид, че са старомодни. Татко се държи покровителствено, а мама се тревожи непрекъснато. Страхувам се, че ако започнат да задават въпроси…
Колин довърши вместо нея:
— Притесняваш се какво ще им отговоря. И как ще реагират.
Тя не отговори, но долови, че той вече е прочел мислите й.
— Няма да ги лъжа — каза.
— Съжалявам, че се налага да водим подобен разговор. Знам, че съм голяма и имам право да излизам с когото пожелая, независимо какво смятат те. Но мнението им има значение за мен. Защото все още имам нужда от одобрението им. И, повярвай ми, знам колко ужасно звучи това.
— Не звучи ужасно. Звучи нормално.
— Ти не се нуждаеш от одобрение.
— Евън вероятно би казал, че не съм нормален.
Въпреки напрежението тя се засмя, но след миг смехът й секна.
— Ядосах ли те?
— Не.
— Но сигурно те обидих.
— Не — повтори той.
— Как се чувстваш тогава?
Той не отговори веднага.
— Чувствам се поласкан — каза най-после.
Тя примигва.
— Поласкан? Как е възможно да се чувстваш поласкан?
— Сложно е.
— Бих искала да ми обясниш.
Той сви рамене.
— Защото сподели чувствата си с мен, макар да подозираше, че ще ме наскърбиш. И ми каза истината. И го направи от загриженост, защото искаш да ме харесат. Защото не съм ти безразличен. Затова съм поласкан.
Тя се усмихна — от изненада, но и понеже той имаше право.