Мария сведе очи за миг.
— Не — отговори. — Радвам се, че си тук. И съм щастлива, че през уикенда ще бъдем заедно.
— Което значи?
— Че следващия път, когато се съберем всички — ако има такъв — ще съм още по-нервна.
* * *
След няколко минути Кармен и две братовчедки на Мария започнаха да трупат храна върху масата — чинии с тако, бурито, моле поблано и енчилада; тамале, карна асада, чили рейено, тилапия с доматен сос и купа салата. Мария размаха ръце.
— Мамо! Твърде много е! — опита се да възрази.
Дори Колин изглеждаше изненадан, когато чиниите запристигаха.
— Яжте колкото искате — отговори Кармен на испански. — Ние ще върнем другото в кухнята. Ще се намери кой да го дояде.
— Но…
Кармен погледна към Колин, после пак към Мария.
— Сестра ти беше права. Наистина е красив.
— Мамо!
— Какво? Той не ме разбира.
— Това няма значение.
— Просто се радвам да те видя щастлива. С баща ти се безпокояхме. Само работиш. — Тя се усмихна и погледна отново към младия мъж. — Ирландско ли е името му?
— Нямам представа.
— Католик ли е?
— Не съм го питала.
— За какво говорите?
„Нямаш идея — помисли си Мария. — И по-добре.“
— Нелюбезно е да го обсъждаме така.
— Разбира се — съгласи се майка й и смести последната чиния между чашите им с вода. — Имаш право. — Усмихна се на Колин и превключи на английски: — Добър апетит!
— Благодаря.
Кармен се оттегли, оставяйки ги насаме с планините от храна.
— Мирише вкусно — отбеляза той.
— Шегуваш ли се? Това е абсурдно! Кой може да изяде толкова!
— Изглеждаш притеснена.
— Притеснена съм, разбира се. Трябваше да си поръчаш от менюто, но мама изигра номера си.
— Какъв номер?
— Още се опитвам да го разгадая. Да те впечатли? Да се увери, че се чувстваш като у дома си?
— Звучи добре.
— Знам, но е прекалено.
Видя как Колин оглежда чиниите и посочи тилапията:
— Мисля, че е специално за теб. Печена риба с домати, маслини и стафиди. Сипи си.
Той взе няколко филета и сложи салата в чинията си. Тя избра същото, но добави и половин енчилада. Всичко друго остана недокоснато. Колин опита рибата и почука с вилицата по чинията.
— Невероятно вкусно! Нищо чудно, че майка ти е шефът.
— Майстор е.
— Можеш ли да готвиш така?
Мария поклати глава.
— Иска ми се. Не мога да се сравнявам с мама, но започнах работа в кухнята и научих основното. Беше ми приятно, но след известно време родителите ми решиха, че е по-добре да сервирам на клиентите. Смятаха, че като ме принудят да разговарям с непознати, ще преодолея срамежливостта си.
— Пак ли тази срамежливост?
— Според теб очевидно са постигнали целта си. И, между другото, съм отлична сервитьорка.
Той се засмя и през следващия час скачаха от тема на тема — любимите им филми, местата, които искат да посетят; той разказа още малко за семейството си, тя — за своето. Заговореше ли, той я изслушваше мълчаливо и внимателно, без да откъсва очи от нейните. Разговорът бе лек и непринуден, но тя усещаше, че Колин попива всяка нейна дума. Въпреки присъствието на роднините й и гълчавата, носеща се от съседните маси, двамата се чувстваха приятно изолирани от околния свят. Когато родителите им се появиха за втори път до масата — и въпреки разочарованието на майка й колко малко са изяли — Мария бе изпълнена с неочаквано спокойствие и задоволство.
След серия от топли прегръдки за довиждане потеглиха обратно към кантората. Старото камаро се държеше сговорчиво през цялото време. Колин изпрати Мария до входа и когато отново улови ръката й, тя пак почувства колко естествен е досегът му. През вратата той я подръпна леко, за да спрат.
— В колко часа в събота? — обърна се тя към него.
— Имам тренировка от четири до шест. Искаш ли да те взема от апартамента ти в седем и половина? Ще вечеряме и после ще отидем да танцуваме.
— Чудесно — отговори тя. — Какво представлява тренировката?
— Удари и ръкопашни хватки. Наподобяват техниките на борците.
— Позволено ли е да се гледа?
— Предполагам — отговори той. — Сигурен съм, че собственикът на залата няма да възрази, но все пак трябва да го попитам.
— Ще го попиташ ли?
— Защо? Искаш да дойдеш?
— Понеже ще ме водиш на танци, редно е да видя нещо, което ти харесваш.