За пръв път от много време му се прииска да се обади на родителите си. Не беше сигурен какво го прихваща, но предположи, че му е повлиял начинът, по който Мария говори за родителите си, и привързаността им един към друг. Почуди се колко ли различно щеше да се развие животът му, ако бе отраснал в семейство като нейното. Още преди да проходи, разбира се, бе трудно дете, но ако семейната атмосфера играе поне малка роля, значи не само той бе определял пътя си. Сега се чувстваше доволен от избраната посока, ала до неотдавна се бе сблъсквал с пропасти и препятствия. Как Мария, от висотата на собствената си безоблачна история, бе успяла да прогледне отвъд лутаниците му, все още го изненадваше, макар и приятно.
Той паркира пред залата и забеляза Мария, застанала пред входа. Беше с къси панталони и тениска и той отново си помисли, че не е срещал по-красива жена.
— Здравей — рече тя, когато приближи. — Готов ли си да поступаш някого?
— Само ще тренирам.
— Сигурен ли си, че може да гледам?
Той кимна и отвори вратата.
— Тази сутрин говорих със собственика. Няма дори да те накара да подпишеш формуляр, че действаш на своя отговорност, освен ако не поискаш да влезеш в клетката.
— Умееш да преговаряш.
— Старая се. — Той задържа вратата отворена, оглеждайки фигурата й, докато минава покрай него.
Видя я как се оглежда. За разлика от по-модерните зали тук атмосферата напомняше по-скоро склад. Заобиколиха много стойки за тежести и други тренировъчни приспособления и се запътиха към главната зала в далечния край на сградата. Минаха през втора врата и Колин я въведе в просторно помещение с тапицирани стени, големи дюшеци, оборудване, натрупано в ъглите, и клетка в дъното. Неколцина от групата му се разтягаха и загряваха и Колин им кимна, оставяйки раницата си на пода. Мария сбърчи нос.
— Тук мирише.
— Ще стане по-зле — обеща й той.
— Къде да седна?
Колин посочи купищата оборудване в ъгъла — сандъци с боксови ръкавици, подложки, въжета за скачане и кутии за плиометрия.
— Седни върху кутиите, ако искаш — предложи й. — Обикновено не използваме тази част на залата.
— Къде ще бъдеш ти?
— Навсякъде вероятно — отговори той.
— Много мъже ли ще тренират?
— Осем-девет. В събота обикновено няма много желаещи. През седмицата сме петнайсетина.
— С други думи, само най-запалените са тук.
— По-скоро вманиачените да поддържат форма или новаци, които искат да пробват всичко възможно. В събота най-сериозните обикновено са на състезания извън града.
— Това е добре. Понеже ще излизаме, имам предвид. Не искам да те насинят както през първата нощ, когато те видях.
— Ще го забравиш ли някога?
— Не мисля. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата. — Картината е запечатана завинаги в ума ми.
Колин направи бърза загрявка — разкърши ръце и крака и поскача на въже. Не след дълго се появи Тод Дейли — главният треньор и бивш професионален боксьор — придружен от Джаред Мур, който се боксираше професионално, но все още не на национално ниво. Дейли показа на групата още упражнения за загрявка.
Докато чакаше реда си за клетката, Колин тренираше техники за ръкопашен бой: ключове с ръце и крака и различни хватки за впримчване на противника. Повечето техники се използваха в бойните изкуства и борбата, като бързината, рефлексите и равновесието бяха далеч по-важни от бруталната сила. Както обикновено в събота Дейли първо показваше движенията — използвайки понякога Колин като партньор — и после разделяше групата на две. Всички се редуваха да упражняват техниката, повтаряйки я десет-дванайсет пъти. След десет минути Колин вече дишаше тежко; половин час по-късно ризата му подгизна от пот. През цялото време Дейли ги поправяше — обясняваше им къде да си сложат крака за допълнителна опора, как да сключват по-ефективно бедра. Тънките подробности сякаш бяха неизброими.