Един по един мъжете влизаха в клетката и след час дойде ред на Колин. С каска и по-тежки ръкавици той подхвана тренировъчна схватка с партньора си под шумните напътствия на Мур — бивш шампион от турнира „Златната ръкавица“ в Орландо. В продължение на седем рунда от по две минути Колин подскачаше, обикаляше в кръг и се възползваше от пробойните в защитата на партньора си, за да нанася юмручни удари и ритници, като същевременно се стараеше да не открива слаби места. Очевидно надделяваше, но не толкова заради собствените си умения, а по-скоро заради липсата на такива у съперника му. Мъжът срещу него не бе в добра физическа форма и се състезаваше сравнително отскоро — имаше само един бой зад гърба си, в който бе претърпял поражение.
После всички се върнаха на дюшеците, където тренираха поваляне, докато противникът им е с гръб към стената. След това си смениха местата и упражняваха предотвратяване на поваляне. Към края на тренировката мускулите на Колин трепереха от изтощение.
През цялото време погледът му се насочваше към Мария. Очакваше да се отегчи, но тя го следеше непрестанно с поглед, превръщайки тренировката в по-трудно занимание от обикновено. Най-често успяваше с лекота да се съсредоточи единствено върху съперника, но присъствието й необяснимо защо го смущаваше. По време на двубой липсата на концентрация би му създала сериозни неприятности. Остана с усещането, че психически е направил две крачки назад. Налагаше се да работи усърдно, за да навакса. Все пак този спорт изискваше еднакво добра психическа и физическа форма, макар малцина да го съзнаваха.
Накрая Колин тръгна право към раницата си, прибра си екипировката и я преметна през рамо. Мария дойде при него.
— Как ти се стори? — попита я той.
— Трудно. Изморително. И потно.
— Накратко е точно това.
— Как мина според теб?
— Добре — отговори той. — Разсейвах се.
— Заради мен?
— Да.
— Съжалявам.
— Недей. — Усмихна й се и подръпна тениската си. — Ще ми дадеш ли няколко минути да се измия и да се преоблека? Ако не смъкна тези дрехи, седалката в колата ще подгизне, преди да стигна до вкъщи.
Мария сбърчи нос.
— Звучи… гадно.
— Това да ли е, или не?
— Да, разбира се. Ще те чакам отпред.
Когато Колин най-сетне излезе от съблекалнята, видя Мария точно пред входа да говори по телефона. Със слънчевите очила приличаше на ослепителна филмова звезда от петдесетте. Прекъсна връзката, щом той приближи.
— Беше Серена.
— Добре ли е?
— Днес ще вечеря вкъщи с директора на някаква стипендиантска програма. Малко е нервна, но иначе е добре. — Тя сви рамене. — А ти как се чувстваш?
— По-чист. Временно. Още се потя.
Докосна ръката му.
— Радвам се, че дойдох. Беше по-интересно, отколкото предполагах.
— Остава ли уговорката ни за седем и половина?
— Надявам се — каза тя. — Но те предупреждавам, че танцувалните ми умения са малко ръждясали.
— Не бой се. На мен ще ми е за пръв път. И, Мария?
— Да?
— Благодаря, че дойде. Това значи много за мен.
* * *
Щом Колин слезе от колата, Евън се появи на верандата, понесъл найлонов плик.
— Ето — подаде му го. — За теб е. И ми дължиш пари.
Колин спря пред верандата.
— За какво?
— Лили реши, че ти трябва нещо за обличане днес.
— Имам дрехи.
— Не ме обвинявай. Казах й същото. Но Лили си е Лили. Помъкна ме по магазините и както споменах, дължиш ми пари. Касовата бележка е в плика.
— Какво купи?
— Всъщност не е толкова зле. Представях си как избира нещо с пискюлчета или звънчета, но не познах. Спря се на черни панталони, червена риза и черни обувки.
— Откъде знае какъв размер нося?
— Купи ти дрехи миналата Коледа.
— И е запомнила?
— Познаваш я. Помни такива неща. И би ли взел плика? Ръката ме заболя.