Бащата на Мария не бързаше. Наблюдаваше го изпитателно.
— Мария каза, че си имал неприятности със закона. Вярно ли е? — попита най-сетне.
— Да — отговори Колин.
През следващия половин час цялата история излезе наяве част по част, както се бе случило с Мария през първата вечер на брега. Колин не се опита да захароса миналото си или да заблуди Феликс; беше такъв, какъвто е. Подобно на дъщеря си Феликс понякога сякаш не вярваше на ушите си и настояваше за подробности. Когато Колин му разказа какво е преживял в първото военно училище, в очите му проблесна колебливо разбиране. Към края на разговора Феликс изглежда се поуспокои, но беше ясно, че му е нужно време да обмисли чутото. Колин не се изненада. Феликс бе баща на Мария и не можеше да му предложи повече.
— Твърдиш, че си се променил, и искам да ти вярвам, но не съм убеден.
— Добре — кимна Колин.
— Ами ако те арестуват пак?
— Не планирам да се случва.
— Това е проблемът. Никой не го планира.
Младият мъж не отговори. Наистина нямаше какво да каже.
Феликс погали кученцето и продължи:
— Какво ще стане, ако те арестуват?
— Няма да я видя повече. Ще сложа край. Най-лошото за нея ще е да мисли, че трябва да чака.
След миг Феликс кимна едва забележимо, доволен, но все още несигурен дали да му повярва.
— Ако наскърбиш дъщеря ми или я изложиш на опасност… — Не довърши, но нямаше нужда.
Колин знаеше какво иска да чуе Феликс и понеже беше вярно, охотно го изрече:
— Няма да се случи.
— Даваш ми дума.
— Да.
В същия момент Мария надникна през вратата, очевидно нервна, но и облекчена, че не е чула викове.
— Приключвате ли? Закуската е готова.
Феликс издиша тежко.
— Приключихме. Да се нахраним.
* * *
След закуската Серена и родителите й се заеха да разтребят, а Колин се накани да си върви.
— Какво му каза? — попита го Мария пред вратата.
— Истината — отговори той.
— Всичко ли?
— Да.
Тя се изуми:
— Значи закуската мина далеч по-добре, отколкото предполагах.
Имаше право — атмосферата бе сравнително приятна. Серена разказваше надълго и нашироко за стипендията, за Стив и за лудориите на безбройните си приятели. От време на време Кармен и Феликс задаваха въпроси и един-два пъти дори заговориха Колин, но само за работата и за колежа. Когато спомена за ММА, Кармен леко пребледня.
— Все пак излезе прав — разсъди Мария. — По-добре е да кажеш истината от самото начало.
„Понякога — помисли си Колин. — Невинаги.“ Феликс се държеше любезно, но нямаше и помен от сърдечност или доверие. Трябваше му време, за да ги извоюва, ако изобщо успееше. Не изрече гласно опасенията си. Пресегна се към вратата.
— Искаш ли да отидем да гребем по-късно? — попита я.
— Да направим нещо по-различно. Да покараме водни ски, да речем? Ще вземем под наем. Ще е забавно?
Той си я спомни как изглежда по бански.
— Всъщност ще е прекрасно.
* * *
По-късно следобед се срещнаха в Райтсвил Бийч и два часа караха водни ски. После Колин се върна вкъщи за кратка тренировка. Приготвиха вечеря в дома на Мария и също както предишната нощ прекараха няколко часа в прегръдките си.
Утрото настъпи твърде бързо, но тази седмица се срещаха възможно най-често. Колин обядва с Мария два пъти, а в сряда тя прекара вечерта в „Краби Пийтс“ с чаша диетична кола, разтворила лаптопа си върху барплота, за да подготви правно резюме за Барни. Като се изключат лекциите, работата и тренировките на Колин и една семейна закуска с родителите на Мария, бяха заедно почти всяка минута. Посетиха земеделския пазар и аквариума — две места, където досега той не бе и помислял да отиде.
През цялото време той просто се опитваше да се потопи в чувствата си към нея. Не мислеше за тях, не се тревожеше, не се стремеше да ги анализира. Наслаждаваше се на смеха й, на очарователния й навик да смръщва съсредоточено вежди, на топлата й длан в неговата, докато се разхождат и разговарят, на разговорите им, движещи се между сериозното и шеговитото.
В неделя вечерта, след като се бяха любили, Мария лежеше по корем и ядеше грозде. Колин не успяваше да откъсне очи от нея. Смутена, тя откъсна зърно и го замери игриво с него.