— Вероятно — кимна тя и се опита да се убеди, че е станало точно така.
Дълбоко в себе си обаче се съмняваше. А и Джил не изглеждаше уверена.
* * *
Мария сложи розите във вазата от първия букет и продължи да се взира в картичката, докато най-сетне реши: „Какво пък толкова!“. Извади мобилния си телефон от чантата и позвъни на Колин.
— Привет — поздрави той. — Нали не се обаждаш да отмениш срещата довечера?
Беше запъхтян. Край него се чуваше музика и трополене на крака по ходеща пътечка.
— Не. Очаквам я с нетърпение. В неудобен момент ли се обаждам?
— Не. Какво има?
— Само един въпрос. Исках да те питам за картичката.
— Каква картичка?
— От букета с рози, който получих днес. На нея пише: „Ще разбереш какво е чувството“. Не съм сигурна какво искаш да кажеш.
Чуваше го как диша в слушалката.
— Не съм аз. Не съм ти изпращал нито рози, нито картичка.
Мария усети как косъмчетата по тила й настръхват. „Ще разбереш какво е чувството.“ Звучеше доста странно дори да го бе написал Колин, а ако не беше той, бележката изглеждаше съвсем… Необяснима. Зловеща.
— Какво ще рече това? — наруши мълчанието Колин.
— Не знам. Опитвам се да разбера.
— И не знаеш от кого са цветята?
— Картичката не е подписана.
Той нищо не каза и за да скрие безпокойството си, тя смени темата:
— Знам, че ти прекъснах тренировката. А аз трябва да се залавям за работа. Кога ще дойдеш довечера?
— В шест и половина? Мислех да отидем до реката и да импровизираме. Искам да се поразходя, а не само да седя. Може да хапнем нещо някъде.
— Чудесна идея. От два дена почти не съм ставала от стола и една разходка ще ми се отрази добре.
Сбогуваха се и тя прибра телефона. Представи си го как изглежда в залата… но после погледът й се насочи отново към розите и картичката.
„Ще разбереш какво е чувството.“
Огледа картичката отново, чудейки се дали да се обади на цветаря и да попита кой е поръчал букета. Осъзна обаче, че върху плика не е отбелязан нито адрес, нито телефонен номер.
* * *
— Разсеяна си — констатира Колин, докато се разхождаха по алеята край река Кейп Фиър.
В средата на седмицата улиците не бяха оживени и макар все още да бе топло, северният ветрец предвещаваше по-хладни дни. За пръв път от месеци тя бе доволна, че носи джинси.
— Мисля кой ли ми е изпратил розите — поклати глава тя.
— Таен обожател?
— Освен теб не съм се запознавала с никого наскоро. А и не излизам често. Или съм при родителите си, или на гребане, или вкъщи.
— Или на работа.
— Никой от кантората не би ми изпратил букет — отвърна тя, но веднага се сети за Кен. „Невъзможно е“ — каза си. — А и посланието не звучи любезно. Точно обратното всъщност.
— Някой клиент?
— Възможно е — съгласи се колебливо тя.
Колин стисна ръката й.
— Ще разбереш кой е.
— Мислиш, че е мъж?
— А ти?
Тя кимна, абсолютно сигурна, макар да нямаше никакви доказателства.
— Картичката ме… безпокои.
Надяваше се Колин да й каже нещо успокоително. Той обаче повървя мълчаливо и после кимна.
— И аз съм разтревожен.
* * *
Присъствието на Колин разсея донякъде безпокойството й. Или поне възпря натрапчивите мисли кой е изпратил цветята и картичката. Нямаше отговор. Колкото и да не харесваше Кен, не си го представяше да направи нещо подобно.
Докато се разхождаха, разговорът им скачаше от тема на тема. Спряха да купят сладолед и Колин я изненада, взимайки фунийка и за себе си. Изядоха сладоледа, облегнати на парапета, откъдето се откриваше изглед към „Северна Каролина“ — боен кораб, участвал във Втората световна война, а днес официално освободен от служба и закотвен на док от другата страна на речното устие. Мария си спомни какво изпита, когато от училище ги бяха завели да го разгледат. Каютите и тесните коридори долу й се сториха потискащи и се почуди как моряците издържат месеци наред на кораба, без да полудеят.
Тръгнаха пак по крайречната алея, съзерцавайки позлатената от залеза вода. После влязоха в няколко магазина, чиито витрини им привлякоха вниманието. Когато луната засия над хоризонта, най-сетне спряха за вечеря. Седнала до масата срещу Колин, Мария неволно си помисли колко й се иска родителите му да опознаят тази страна от него, която я кара да се чувства спокойна и сигурна. Надяваше се да забележат колко щастлива е с него. На път към апартамента й тя го покани отново на късна закуска в дома им, макар да не бе сигурна, че родителите й са готови за ново посещение.