Тази нощ се любиха бавно и нежно, сякаш изпълняват изящен танц. Надвесен над нея, той шепнеше името й и я уверяваше колко много значи за него. Тя се наслаждаваше на ласките му, забравила всичко останало. После заспа, сложила глава на рамото му, унесена от ритмичното туптене на сърцето му. Събуди се два пъти — малко след полунощ и малко преди зазоряване. Гледаше го в тишината, удивена, че са заедно, и по-сигурна от всякога, че всеки от тях е точно това, от което другият се нуждае.
* * *
В сряда сутринта влезе в кабинета си и първата й мисъл бе, че непременно трябва да се отърве от картичката. Разкъса я на парчета и ги изхвърли в кошчето за боклук, после седна пред компютъра. Прегледа съобщенията, провери дали някой клиент е споменал за изпратен букет и не откри нищо.
Междувременно Барни я повика в съвещателната зала и едва преди обедната почивка успя да се върне в кабинета си. В имейла я чакаше поредният документ от Барни, придружен от забележка да се залови незабавно с него, защото резюмето трябва да е готово до утре сутрин. Тоест, отново щеше да обядва на бюрото. Тя погледна към розите и осъзна, че не иска да ги вижда повече. Грабна букета и дамската си чанта и излезе от сградата. Свърна зад ъгъла към контейнерите за отпадъци.
Хвърли цветята и тръгна към колата си, но внезапно почувства, че някой я наблюдава. Наоколо нямаше никого. Опита се да прогони усещането, ала то се засили и докато търсеше ключовете си в дамската чанта, тя вдигна поглед към сградата.
И видя Кен, втренчен през прозореца на кабинета си.
Тя сведе очи, преструвайки се, че не го е забелязала. Какво правеше шефът й и откога стоеше там? Вероятно разговаряше с някого, но ако бе застанал до прозореца, когато тя излизаше от кантората, навярно я бе видял как хвърля розите. И това не бе добре. Ако той бе изпратил букета, щеше да се ядоса; ако не беше той, щеше да предположи, че са скъсали с Колин. И в двата случая съществуваше опасност да се отбие отново в кабинета й, за да обсъдят дали наистина е екипен играч.
Мария отвори вратата на колата и отвътре я лъхна сгорещеният от слънцето въздух. Включи двигателя и веднага пусна климатика. Реши да отиде до пазара за органични продукти, където имаше страхотен бар за салати. На излизане от паркинга се взря в огледалото за обратно виждане с надеждата Кен да е изчезнал.
Но той продължаваше да стои до прозореца. И макар отдалеч да бе трудно да прецени със сигурност, обзе я натрапчивото чувство, че той я наблюдава неотклонно.
* * *
Мария се върна от пазара и паркира на същото място. Реши да остави прозорците открехнати, за да се проветрява купето. Колата на Кен вече я нямаше, а от опит знаеше, че няма да се върне преди един и половина. След преживяното с розите и картичката, а сега и Кен, вече се чувстваше готова да си събере нещата и да се прибере вкъщи. Замисли се дали да не се престори, че има силно главоболие, за да си тръгне по-рано. Но какъв бе смисълът? Барни очакваше да свърши възложената й работа, а и вкъщи щеше да продължи да мисли за случилото се през деня.
„Ще разбереш какво е чувството.“
Какво чувство?
Понеже бе парирала авансите му, дали Кен възнамеряваше да й създава допълнителни главоболия в кантората?
И какви по-точно?
Опита се да прогони въпросите и да се съсредоточи върху случая с клиент, пострадал при падане в супермаркет и решил да съди собственика. Щеше да запълни почти целия й следобед и тя започна да нахвърля бележки с чувството, че професията й е огромна игра, чиято цел е да събираш платими часове и в която единствените победители са адвокатите.
Циничен възглед, но как иначе да обясни факта, че постоянно е заета, макар правосъдната система да е всичко друго, ала не и експедитивна? Още работеше по случаи отпреди години, а последният, възложен й от Барни, изобщо нямаше шанс да стигне до съдебната зала поне още осемнайсет месеца. При това, ако всичко върви гладко, което на практика бе невъзможно, защото нещата никога не вървяха гладко. Защо тогава Барни искаше да подготви срочния план до утре? Какво спешно имаше?
Работейки, продължаваше да си представя как Кен я наблюдава. Нямаше да му позволи да я изненада пак, появявайки се неочаквано уж да обсъдят кариерата й. Реши да държи вратата на кабинета си отворена, макар шумът отвън да я разсейваше. Така, ако Кен й дойдеше на посещение, щеше да разполага с няколко секунди да се подготви.