Увеличи музиката и ускори ход, докато се задъха. Най-после почувства, че гневът му се уталожва и мислите му бавно се проясниха.
Реши да послуша Мария и да не доближава Кен, но не и да бездейства.
Никой нямаше право да плаши безнаказано Мария.
* * *
— Хрумна ли ви да се обадите в полицията? — попита го Евън.
Седяха до масата в кухнята му. Колин му бе разказал накратко какво се е случило и какво смята да направи.
— Полицията не може да помогне — поклати глава той.
— Но някой е разбил колата й.
— Колата й е била отключена, прозорците — отворени. Нищо не липсва и нищо не е повредено. Първо ще попитат какво е престъплението. После кой е извършителят и тя ще може да отговори само с хипотези.
— А картичката? Да преследваш някого е незаконно, нали?
— Бележката е странна, но не съдържа ясна заплаха. И няма доказателство, че човекът, изпратил цветята, ги е сложил в колата й.
— Понякога забравям, че имаш сериозен опит в тази сфера. Но не разбирам защо смяташ за необходимо да вземеш нещата в свои ръце.
— Не смятам, че е необходимо. Искам да го направя.
— Ами ако Мария не одобри плана ти? — Колин не отговори и Евън махна с ръка. — Ще й кажеш, нали? Понеже винаги залагаш на честността?
— Не е толкова трудно.
— Не отговори на въпроса ми.
— Ще й кажа.
— Кога?
— Днес.
— И ако те помоли да не го правиш?
Той не отговори и приятелят му вирна брадичка.
— Ще го направиш така или иначе. Защото вече си решил. Прав ли съм?
— Искам да разбера какво става.
— Нали разбираш, че си следвал тази максима в миналото? Прави каквото искаш, бъдещето да върви по дяволите?
— Ще проведа няколко телефонни разговора. Не е незаконно — сви рамене Колин.
— Безспорно. Но имам предвид това, което ще решиш да предприемеш после.
— Знам какво правя.
— Сигурен ли си?
Той не отговори веднага и Евън се облегна назад.
— Споменах ли, че Лили иска четиримата да излезем през почивните дни?
— Не.
— В събота вечер, да речем? Иска да се запознае с Мария.
— Добре.
— Не трябва ли първо да попиташ Мария?
— Ще говоря с нея, но съм сигурен, че няма да възрази. Къде ще отидем?
— Ще вечеряме. После ще намерим някое забавно място. Уроците изглежда я вдъхновиха да потанцува.
— Салса?
— Твърди, че нямам необходимото чувство за ритъм. Би предпочела нещо друго.
— В клуб?
— Понеже последния път се размина без неприятности, Лили е склонна да ти се довери отново.
— Добре.
— Имам обаче още един въпрос. — Колин зачака и приятелят му го погледна втренчено. — Какво ще стане, ако откриеш човека?
— Ще говоря с него.
— Дори да е шефът й? — Колин не продума и Евън поклати глава. — Знаех си.
— Какво?
— Нямаш представа в какво се забъркваш.
* * *
Колин разбираше загрижеността на Евън, но не мислеше, че е основателна. Едва ли щеше да се затрудни да разбере дали Кен е изпратил розите. Няколко телефонни разговора, два-три въпроса, снимка и… толкова. Често го бяха разпитвали и знаеше, че за да получиш необходимите отговори, е достатъчно да излъчваш увереност, да си мериш думите и да им придаваш тежест. Повечето хора искат да говорят и не успяват да си държат езика зад зъбите дори да е в тяхна полза. Провървеше ли му, следобед щеше да е разрешил загадката.
В кухнята той отвори лаптопа си и проведе кратко проучване на Кен Мартенсън. Лесно го откри — оказа се по-популярен, отколкото очакваше — но снимките бяха малко, а и недостатъчно ясни и в твърде далечен план, за да му послужат. Дори снимката в уебсайта на кантората бе поне отпреди десет години — сега мъжът имаше брада, която го променяше значително. Налагаше се да го снима лично. Само че нямаше висококачествена камера с телеобектив. Съмняваше се Евън да има приличен фотоапарат — не би похарчил толкова. Приятелят му меко казано беше пестелив.
Мария обаче имаше.
Обади й се и остави съобщение на мобилния й телефон. Попита я дали е свободна да обядват заедно. Беше в колежа, когато тя му отговори да я вземе в дванайсет и половина. Докато четеше съобщението й в съпровод с монотонния глас на професора, осъзна с изненада колко е напрегнато тялото му. Започна да диша дълбоко и равномерно, за да се отпусне.
* * *
— Искаш да ти дам камерата?