Седяха в градината на малко кафене и чакаха да им сервират храната. Колин не се беше хранил от предишната вечер, но не чувстваше глад.
— Да — кимна той.
— Защо?
— Трябва ми снимка на Кен.
Тя примигна.
— Моля?
— Ще разберем кой е поръчал цветята единствено ако открием цветаря. Ще му покажа снимката и ще го питам дали Кен ги е купил.
— Ами ако ги е поръчал по телефона?
— Ако е платил с кредитна карта, ще науча името.
— Няма да ти го кажат.
— Може би. Но може и да ми го кажат. Все пак бих искал да взема камерата ти.
След кратък размисъл Мария поклати глава.
— Не.
— Защо?
— Първо, той ми е шеф. Освен това те е виждал. Забележи ли те, положението ми в кантората ще се усложни още повече. А и от разговора ни тази сутрин останах с впечатление, че всичко е приключило.
— Говорила си с Кен?
— Дойде да обсъди с мен и Барни един от случаите ни. Да ни уведоми, че вече фигурира в списъка с делата за разглеждане.
— По телефона не спомена…
— Не знаех, че трябва.
За пръв път в тона й се прокрадна раздразнение.
— Как се държа той?
— Любезно. Нормално.
— И появата му не те притесни?
— Притесни ме, разбира се. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите, но какво да направя? Барни беше до мен. И Кен не пожела да разговаряме насаме. Не се отби и при стажантките. Държеше се делово.
Колин сплете пръсти под масата.
— Със или без камерата ти ще разбера кой е изпратил цветята.
— Не искам да разрешаваш проблемите ми, Колин.
— Знам.
— Защо тогава продължаваме да го обсъждаме?
Лицето му не трепна.
— Защото все още не знаеш със сигурност дали го е направил Кен, или не. Градиш хипотеза.
— Не е хипотеза.
— Толкова ли е нередно да се уверим?
* * *
Колин съзнаваше, че навремето щеше да му е все едно. Нямаше причина да се замесва. Мария имаше право. Проблемът си беше неин, а той, честно казано, имаше достатъчно свои.
Смяташе се обаче за експерт по гнева. И в крайна сметка всичко опираше до него. В клиниката бе научил разликата между открития и скрития гняв. В живота си бе изпитвал неведнъж и двата вида. В баровете, когато бе в настроение да се бие, гневът му се отприщваше. Целта му бе ясна, без стаен смисъл, без срам, без разкаяние. През първите седмици в клиниката обаче не му позволяваха да изразява гнева си в действия. Лекарите го предупредиха, че ако се развилнее — дори само ако повиши тон — ще отиде в отделението за обострени състояния, което значеше, че ще дели стая с още десетима пациенти, ще пие литиум в дози, притъпяващи ума, а лекарите и медицинските сестри ще следят всеки негов ход. Понеже не искаше и да помисля за такъв вариант, започна да потиска и да крие гнева си, но не след дълго осъзна, че той не отшумява. Просто се преобразяваше от открита в скрита ярост. Подсъзнателно започна да манипулира хората, усещаше кой точно бутон вбесява някого и го натискаше, докато избухне. Другите пациенти отиваха един по един в отделението за обострени състояния, а той се преструваше на невинен, докато лекарят най-после не му потърси сметка. Безброй часове на терапия по-късно Колин проумя, че гневът си е гняв, независимо дали е открит или скрит, и двата вида са еднакво разрушителни.
Така действаше и изпращачът на букета. Подтикван от гняв и с намерение да манипулира. Искаше да досегне чувствителните струни у Мария и макар засега гневът му да оставаше стаен, Колин подозираше, че това е само началото.
В този ред на мисли Кен изглеждаше още по-малко вероятен заподозрян, но той нямаше друго име. Нямаше избор. Трябваше да започне оттук. След като Мария неохотно му даде ключа за апартамента си в края на обяда, отиде и взе камерата й. Включи я, за да се увери, че батериите са заредени. После провери настройките и засне няколко кадъра от балкона. После обаче осъзна, че трябва да снима лица, за да разбере колко близо трябва да се намира.
Пусна ключа в саксията до вратата, както Мария го бе инструктирала, и потегли към брега, където мъж с фотоапарат нямаше да направи впечатление на никого. Нямаше много хора, но бяха достатъчно за целта му и половин час той снима хора от различно разстояние. В крайна сметка изчисли, че не бива да бъде на повече от сто метра. Добре, но не идеално. Кен пак би могъл да го познае. Трябваше да застане на място, където няма да го забележат.
Повечето исторически сгради от двете страни на кантората бяха на два или три етажа и с плоски покриви. От двете страни на улицата се редяха автомобили и макар да имаше дървета, те не бяха достатъчно големи, за да се скрие зад тях. По тротоарите нямаше много пешеходци, но и не пустееха; нямаше начин да остане невидим, дебнейки цял час с камера в ръка.