— Какво, по дяволите, те прихвана? — Евън изгледа сърдито Колин. — Нали го обсъждахме! И Марголис има право! Какво щеше да стане, ако Лили не беше там?
— Не знам — отговори Колин.
— Знаеш отлично! — Евън прокара пръсти през косата си. — Защо продължаваш така? Трябва най-сетне да се научиш да се владееш.
— Добре.
— Никакво „добре“! — извика приятелят му. — И на мен ми писна да го повтаряш. Мислех, че си взе поука след случая, когато онзи мъж поля неволно Лили с питието си.
— Имаш право — отговори с равен глас Колин. — Допуснах грешка. Изпуснах си нервите.
— Нима? — процеди през зъби Евън. Обърна се и тръгна към вратата. — Както и да е. Вие двете се оправяйте с него. Аз бях дотук.
Вратата се затръшна след него. Тримата останаха сами на верандата.
— Знаеш, че Евън има право — каза Лили.
— Не бих я наранил.
— Няма значение — продължи с тих глас тя. — Едър си и силен и когато се ядосаш, хората усещат стаена агресивност. Горката келнерка се беше свила и плачеше, а ти не престана, докато Евън не те блъсна. И тогава бях почти сигурна, че ще го удариш.
Колин впери поглед в земята. После вдигна бавно глава и за миг увереността му сякаш се стопи. На нейно място Мария видя срам и разкаяние, може би дори следа от отчаяние.
— Няма да се повтори.
— Може би — кимна Лили и го целуна по бузата. — И миналия път каза така.
Обърна се към Мария и я прегърна.
— И съм абсолютно сигурна, че ти е ужасно тежко. Ако някой ме преследваше и предизвикваше, вече щях да съм избягала в Чарлстън, за да се скрия при родителите си, а доколкото ги познавам, те щяха да ме изпратят извън страната. Съжалявам, че си подложена на такива преживелици.
— Благодаря — отговори Мария; обзета от внезапно изтощение, едва позна гласа си.
— Искате ли да влезете? — попита Лили. — Сигурна съм, че Евън се е успокоил. Може да обсъдим някакви възможности и идеи… или просто да те изслушаме, ако имаш нужда да поговориш с някого.
— Дори не знам какво да кажа — поклати глава другата жена.
Лили я разбра, затвори тихо вратата след себе си и Мария и Колин останаха сами на верандата.
— Съжалявам, Мария — каза смутено той.
— Знам.
— Искаш ли да те закарам вкъщи?
Сградите и в двете посоки тъмнееха.
— Не искам да се прибирам. Той знае къде живея — отрони тя.
Колин й протегна ръка.
— Хайде. Ще останеш при мен.
Слязоха от верандата и заобиколиха къщата към входа за долния етаж. Влязоха и Колин включи лампите. С надеждата да се разсее, тя огледа стаята. Не особено просторна, с кухня вдясно и малък коридор отпред, водещ очевидно към спалня и баня. Беше изненадващо спретната; никаква неразбория върху масичката за кафе и по полиците. Мебели с неутрален цвят; стени без снимки и лични спомени. Сякаш тук не живееше никой.
— Това ли е апартаментът ти?
Той кимна.
— Да ти донеса ли нещо за пиене?
— Само вода.
Колин напълни две чаши в кухнята и й подаде едната. Тя отпи и в главата й веднага изплува мисълта, че я следят. Представи си Колин, когато гневно разпитва келнерката. Спомни си частицата от секундата, когато Евън го блъсна и дивото му, свирепо изражение в онзи миг.
— Как се чувстваш? — наруши мълчанието той.
Тя се опита да прогони картината и осъзна, че не може.
— Не се чувствам добре. Никак.
* * *
И двамата сякаш не намираха думи — и в дневната, и по-късно, легнали един до друг в спалнята. Очакваща единствено да я прегърне, Мария отпусна глава върху гърдите на Колин и усети колко е напрегнато все още тялото му.
Надяваше се, като остане тук, където Колин е до нея, да се почувства в безопасност.
Но не се чувстваше сигурна. Вече не. Дълго лежа будна, загледана в мрака, питайки се дали някога отново ще се почувства в безопасност.
* * *
На сутринта Колин закара Мария до апартамента й и седна в дневната, докато тя се изкъпе и преоблече. Не я придружи обаче до дома на родителите й. Разбираше, че в момента има нужда да бъде със семейството си — стабилно и предсказуемо убежище сред живот, излязъл неочаквано от релсите. Изпрати я до колата й и когато я прегърна, тя несъзнателно се отдръпна леко.