Феликс и Кармен останаха в блажено неведение, но Серена долови веднага, че нещо тревожи Мария — нещо, което не иска да споделя с родителите им. Серена изигра съвършено ролята си, като бърбореше ведро, докато готвеха и се хранеха, и запълваше всяко затишие с различни теми.
После двете сестри отидоха на разходка. Щом се отдалечиха на безопасно разстояние от къщата, Серена се обърна и каза:
— Изплюй камъчето.
Седнаха на пейка под бряст, чиито листа вече жълтееха, и Мария й разказа всичко, съживявайки ужаса от последните няколко дни. Завърши с просълзени очи и сестра й също се разплака. И тя се почувства объркана и уплашена; и тя както Мария имаше повече въпроси, отколкото отговори. Въпроси, при които сестра й поклащаше мълчаливо глава.
* * *
След обяда Серена и родителите й поеха към къщата на един от чичовците им — семейно събиране като безброй други, но Мария се оправда, че има главоболие и иска да поспи. Баща й се примири с обяснението; майка й обаче явно се усъмни, макар да й спести деликатно въпросите. На излизане се сбогува с Мария с по-дълга прегръдка от обикновено и я попита как вървят нещата с Колин. Името му предизвика нови сълзи и докато вървеше към колата, Мария заключи: „Вече съм развалина“.
Дори да се съсредоточи в шофирането се оказа необяснимо трудно. Въпреки натовареното движение в ума й непрестанно се въртеше мисълта как някой я дебне да се върне… или даже я следи в момента. Импулсивно смени лентата и свърна в странична уличка, приковала очи в огледалото за обратно виждане. Зави отново, после още веднъж и накрая отби от шосето и спря. И макар да й се искаше да бъде силна — молеше се Бог да й помогне да е силна — отпусна глава върху волана и се разхлипа.
Кой беше той и какво искаше? Безименният, безлик мъж с бейзболната шапка — защо не бе обърнала внимание как изглежда? Помнеше само сенки и фрагменти…
Ала още нещо я безпокоеше и натъжаваше. Машинално тя включи двигателя и пое към по-тихо кътче на Каролина Бийч.
Денят бе хладен и докато крачеше по пясъка, вятърът я облъхваше с пориви, предвестници на зимата. По небето се носеха облаци — бели и сиви — вещаещи дъжд. Вълните се търкаляха в успокоителен ритъм и тя най-сетне усети как мислите й се уталожват и проясняват.
Нервите й не бяха изопнати само защото я следяха. Нито защото помнеше ярко страха за Колин и за бъдещето му, който изпита при вида на полицаите. Разбра, че се страхува и от Колин, и колкото и горчиво да беше прозрението, не успяваше да се отърси от разрушителното чувство.
* * *
Обзета от непреодолимо желание да поговори с Колин, Мария пое към къщата на Евън. Колин отвори вратата на апартамента си и тя видя, че учи в малката кухня. Покани я да влезе, но тя отказа, обхваната внезапно от непоносима клаустрофобия. Седнаха на люлеещите се столове на верандата точно когато се изля дъждът.
Колин се приведе, подпрял лакти върху коленете си. Изглеждаше изморен; изминалите напрегнати часове очевидно си казваха думата. Не направи опит да наруши мълчанието и за миг Мария се поколеба откъде да започне.
— От снощи не съм на себе си — подхвана тя. — Ако говоря несвързано, причината вероятно са обърканите ми все още мисли. — Тя си пое дъх. — Знам, че искаше да ми помогнеш. Лили обаче има право. Вярвам ти, че не би наранил келнерката, но действията ти подсказваха друго.
— Почти изгубих самообладание.
— Не. Ти изгуби самообладание — поправи го тя.
— Не мога да контролирам чувствата си. Мога да контролирам единствено поведението си и не я докоснах.
— Не се опитвай да омаловажаваш случилото се.
— Не го омаловажавам.
— Ами ако аз те ядосам?
— Никога не бих те наранил.
— Но може би ще се изплаша като сервитьорката и ще се разплача. Ако постъпиш така с мен, не бих ти проговорила повече. И после… с Евън…
— Не съм направил нищо на Евън.
— Но ако друг те беше хванал… някой непознат… Нямаше да успееш да се овладееш. Точно както каза Марголис. — Тя продължи да го гледа в очите. — Или ще ме излъжеш за пръв път и ще отречеш?
— Страхувах се за теб. Защото онзи човек беше там.
— Но поведението ти не доведе до нищо добро.
— Исках да разбера как изглежда.
— И аз исках! — прекъсна го рязко тя. — Но ако той беше още там? Седнал на бара? Какво щеше да направиш? Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да си поговориш с него? Не. Щеше да реагираш безразсъдно и сега щеше да си в затвора.
— Съжалявам.