— Вече се извини. — Тя се поколеба. — Обсъждахме миналото ти и мислех, че те познавам, но сега разбирам, че съм се лъгала. Снощи ти не беше мъжът, в когото се влюбих, нито дори мъж, с когото бих излязла. Видях човек, когото бих отблъснала.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Не знам — поклати глава тя. — Знам само, че нямам сили да се тревожа как ще направиш нещо глупаво и ще изхвърлиш живота си през прозореца, или ще ме уплашиш, защото нещо у теб ще се отключи внезапно.
— Не е твоя работа да се тревожиш за мен.
При тези думи тя се изчерви. Страховете, безпокойствата и гневът й изплуваха на повърхността като мехурчета, клокочещи във вода.
— Не бъди лицемер! Каква според теб е причината за случилото се снощи? Или през цялата изминала седмица? Качи се на покрив, за да снимаш шефа ми, обади се на всички цветарски магазини в града, кара два часа, за да покажеш снимката на абсолютно непознат човек! Направи го, защото се тревожеше за мен! А сега казваш, че не ми е позволено да се тревожа за теб! Защо ти имаш право да се безпокоиш, а аз…
— Мария…
— Не ме прекъсвай! Казах ти, че това, което ми се случва, не е твой проблем. Казах ти да не се замесваш. Но ти се заинати и не ме послуша. Да, уговори ме за снимките. Убеди ме. Реших, че си наясно какво предприемаш и си в състояние да се справиш. Но снощи показа, че не си! Едва не те арестуваха. И какво щеше да стане тогава? Имаш ли представа какво щеше да ми причиниш? Как щях да се почувствам?
Тя притисна с пръсти очите си и се опита да подреди мислите си. В същия момент телефонът й иззвъня. Извади го от джоба си и видя номера на Серена. Почуди се защо ли се обажда. Не спомена ли, че има среща?
Отговори и веднага долови паниката в гласа на сестра си. Думите се изляха като поток на испански.
— Идвай вкъщи веднага! — проплака тя, преди Мария да успее да отвори уста.
— Какво има? — попита със свито сърце. — Добре ли е татко?
— Не са добре. И мама, и татко. Защото Копо е умряла.
17.
Колин
Колин прецени, че Мария е твърде напрегната да шофира и я закара до дома на родителите й, опитвайки се да разгадае какви мисли я вълнуват, докато се взира през напръсканото с дъждовни капки стъкло. Серена не успя да й обясни много — всъщност знаеха само, че Копо е мъртва. Щом паркираха на алеята, Мария се втурна в къщата и Колин я последва. Родителите й седяха прегърнати на дивана, с изпити лица и зачервени очи. Серена също бършеше сълзите си.
Феликс се изправи, щом Мария влезе, и двамата се разплакаха. След миг всички се прегърнаха, хлипайки, а Колин ги наблюдаваше мълчаливо от прага.
Когато се поуспокоиха, всички седнаха на дивана и заговориха на испански. Колин не разбра много, но чу достатъчно, за да му стане ясно, че смъртта на кучето изглежда необяснима.
* * *
По-късно излезе с Мария на задната веранда и тя му разказа какво е научила, а то не бе много. Родителите й и Серена отишли при роднините след обяда. Обикновено вземали Копо, но този път били поканени доста деца и се притеснявали, че кучето ще се изнерви, а нищо чудно и случайно да го наранят. След час Серена се върнала в къщата, защото била оставила телефона си да се зарежда върху кухненския плот. Видяла Копо да лежи до стъклената врата към задната веранда — която била отворена — и предположила, че спи. Кучето обаче не помръдвало и преди да тръгне, тя го повикала. Копо не реагирала и Серена отишла да провери дали е добре. Разбрала, че кучето е мъртво. Обадила се на родителите си и те се прибрали веднага вкъщи. После дошла и Мария.
— На Копо й нямало нищо, преди да тръгнат. Нахранила се и не изглеждало да й е зле. Няма с какво да се е задавила, а и татко не открил нищо в гърлото й. Нямало кръв или повърнато. — Мария си пое тежко дъх. — Все едно е умряла безпричинно… а татко… никога не съм го виждала да плаче. Водеше я навсякъде. Почти не я оставяха сама. Не можеш да разбереш колко обичаше кученцето…
— Мога да си представя.
— Може би. Но имай предвид, че в селото, откъдето са родителите ми, кучетата работят — пазят стадата или придружават стопаните си на полето. Не ги смятат за домашни любимци. Татко не разбираше американската страст по кучетата. Когато бяхме малки, със Серена го молехме за куче, но той категорично отказваше. После, когато двете напуснахме дома, в живота му зейна огромна празнина. Някой му предложи да си вземе куче и този път сякаш го озари светлина. Копо му беше като дете, но по-послушно и предано. — Тя поклати глава и замълча за миг. — Не беше навършила четири години. Искам да кажа… възможно ли е просто да умре?