— Не.
Мария очакваше отговора, но той не й помогна и мислите й се върнаха към причината да поиска да говори с него.
— Колин… По темата, която обсъждахме преди това…
— Имаше право. За всичко.
Тя въздъхна.
— Не си ми безразличен, Колин. Обичам те и искам да бъда с теб, но…
Думата „но“ увисна тежко във въздуха.
— Не съм мъжът, за какъвто ме смяташе.
— Не — поклати глава тя. — Ти си точно такъв, какъвто мислех, че си. Предупреди ме от самото начало. Реших, че мога да се справя, но снощи осъзнах, че не мога.
— Какво значи това?
Тя прибра кичур коса зад ухото си.
— Мисля, че засега е по-добре да забавим темпото. На връзката ни, имам предвид. Всичко, което се случва… — Тя не довърши. Не се и налагаше.
— Какво ще направиш по въпроса с преследвача?
— Не знам. В момента ми е трудно да мисля разумно.
— Точно това иска той. Да се тревожиш, да се страхуваш, нервите ти да са изопнати до краен предел.
Тя зарови пръсти в косата си и разтърка слепоочията си. Заговори с пресеклив глас:
— Имам чувството, че живея в ужасен сън, и единственото ми желание е да се събудя. На всичкото отгоре сега се налага да подкрепям родителите си. Татко иска да погребе Копо още тази вечер. Ще се разстрои съвсем. Мама — също. И дъждът сякаш не възнамерява да спира… Точно днес ли трябваше да умре Копо?
Колин погледна към задния двор.
— Какво ще кажеш да помогна?
* * *
Мария донесе лопата от гаража, размени няколко думи с баща си и Колин започна да копае до ствола на дъбово дърво. Докато ризата подгизваше върху гърба му, той си спомни как бе направил същото за своето куче — Пени, дългокосмест мини дакел. Пени спеше при него, а когато отиде във военното училище, тя му липсваше повече от семейството му.
Беше му ужасно тежко, докато копаеше гроба й през лятото след втората година в гимназията; разплака се, макар след първата година далеч от къщи почти да не се случваше да отрони сълза. С всяко загребване на лопатата в ума му изникваше спомен за Пени — как тича из тревата или души пеперуда — и искаше да спести на Феликс тази болка.
А и физическото усилие го откъсна от мислите за Мария. Разбираше колко се нуждае от свобода в момента, въпреки че не му се искаше да мисли каква е причината. Знаеше, че се е провалил с гръм и трясък и в момента тя вероятно се двоумеше дали той си струва риска.
Когато изкопа гроба под дървото, семейството погреба Копо. Четиримата пак се разплакаха и се прегърнаха. След като се прибраха вътре, Колин се зае да запълни ямата и се замисли отново за преследвача. Запита се какъв ли ще е следващият му ход. И реши, че независимо дали Мария го иска в живота си, или не, той ще бъде на разположение, ако й потрябва.
* * *
— Сигурен ли си? — попита го Мария, застанала до него на предната веранда. — С радост ще те закарам до апартамента ти.
Вътре Кармен и Серена приготвяха вечеря. Феликс седеше сам на задната веранда, стиснал нашийника на Копо.
— Няма нужда. И бездруго е добре да потичам.
— Но дъждът не е спрял.
— Вече съм мокър.
— Не е ли твърде далеч?
— Трябва да останеш тук със семейството си — каза Колин и за миг и двамата замълчаха. — Може ли да ти се обадя? — попита я най-сетне.
Очите й се стрелнаха към къщата после пак се насочиха към него.
— Нека аз да ти се обадя.
Той кимна, отстъпи назад, безмълвно се обърна и затича.
* * *
Мария не се обади до края на седмицата и за пръв път в живота му това имаше значение. Мислеше за нея в неочаквани моменти или когато телефонът звъннеше, което не се случваше често.
Нямаше да й се обади. Искаше; неведнъж посягаше към телефона, но си напомняше какво го е помолила. Зависеше от нея дали ще се обади.
Стремеше се да е зает, за да не се поддава на унинието. Добави допълнителна смяна в бара, а след лекциите и преди работа тренираше в залата с Дейли и Мур.
Те се вълнуваха повече от него за предстоящия двубой. Схватката с Рийс бе рядка възможност да прецени докъде се простират уменията му, но в дългосрочен план победата или поражението не значеха много за него. За Дейли и Мур обаче един добър мач означаваше приходи за залата. Нищо чудно, че в понеделник сутрин два часа гледаха записи на предишни двубои на Рийс, проучваха техниката му и оценяваха силните и слабите му места.
— Добър е, но не е непобедим — настояваше упорито Дейли и Мур кимаше одобрително.