Стигам до перона точно навреме за влака и веднага се качвам на него. Дишането ми се успокоява. В този вагон има само шепа хора и нищо в тях не ме кара да се чувствам неспокойна. Две момичета с пълни с покупки ръце, мъж със стара чанта на ИКЕА, жена на около двадесет, която е погълната от айфона си. Когато стигаме до Кристъл Палас, пускам ключа, който стискам в джоба си, и неприятното чувство в гърдите ми започва да отслабва.
Щом стъпвам на перона, то отново се завръща и този път не е заблуда. Някой ме наблюдава. Следи ме. Вървя към изхода и знам – просто знам, – че този някой е слязъл от вагона до моя и е тръгнал след мен. Не се обръщам. Не мога. Намирам ключа в джоба си и го стискам между пръстите си. Усилвам крачка, след което се отказвам от всякакви претенции за нормално държание и хуквам да бягам, сякаш животът ми зависи от това. Точно сега си мисля, че може и да зависи. Дишането ми е накъсано, всяко вдишване предизвиква остра болка в гърдите ми. Чувам стъпки зад себе си, някой също бяга. Подметките му мляскат върху асфалта. Бързо и уверено.
Промушвам се между една двойка – мъж и жена, които са на път да си кажат довиждане – и си заслужвам ядосаните им викове по мой адрес. Виждам изхода, който стои като рамка на мрачното небе навън. Бягам по-бързо и се чудя защо никой не вика и не прави нищо, но осъзнавам, че хората нямат представа, че нещо не е наред.
Виждам Меган пред мен. Тя ме поглежда и усмивката замръзва на лицето ѝ. Продължавам да бягам с наведена глава и енергично движещи се ръце. Момичето спира да свири. Казва ми нещо, но не я чувам. Не спирам. Продължавам да бягам и докато го правя, откопчавам чантата си, бъркам в нея и преравям съдържанието ѝ, за да открия полицейската аларма. Проклинам се, че не я държа в джоба си или закачена за дрехата ми, както ме посъветва Кели Суифт. Намирам я и натискам копчетата от двете ѝ страни. Ако алармата е сработила, вече се е свързала с мобилния ми и набира телефон 999.
Някой извиква зад мен. Чувам суматоха, която ме кара да се спра и да се обърна, но съм нащрек да побягна отново, ако се наложи. Вече съм по-уверена, след като знам – след като се надявам, – че полицейските оператори слушат, че GPS-ът на устройството ще позволи на полицейската кола да ме намери.
Онова, което виждам, ме изумява.
Меган стои над мъж с палто и шапка. Калъфът на китарата ѝ, който обикновено е разположен до нея, се намира под падналия, монетите са се разпръснали по асфалта.
– Спъна ме нарочно! – оплаква се мъжът и аз тръгвам обратно към гарата.
– Добре ли си? – провиква се Меган към мен, но не мога да сваля очи от човека на земята, който в този момент се изправя и тупа коленете си.
– Ти – казвам аз. – Какво, за бога, търсиш тук?
Както изглежда, определено има търсене на по-стари жени. Те достигат същия брой преглеждания и сваляния на профилите, колкото и младите. Като при всеки друг бизнес и този трябва да се съобразява с тенденциите – трябва да е сигурно, че предлагам правилните продукти на клиентите си.
Бързо се вманиачих по анализирането на данните, взирах се в числата на екрана, за да разбера колко хора са влизали в уебсайта, колко са цъкнали върху някой линк и колко са свалили някой профил. Взимам под внимание популярността на всяка една жена и без да се замисля, изтривам тези, които не предизвикват никакъв интерес. Все пак те изискват средства – необходимо е време, за да могат профилите им да са постоянно актуални, описанието им коректно и маршрутите им – непроменени. Времето е пари, казват всички, затова моите момичета трябва да си заслужат онлайн мястото.
Повечето го правят. Всеки човек има различен вкус, а в крайна сметка това е пазар като другите. Освен това клиентите не могат да открият подобно забавление никъде другаде, така че не могат да си позволят да са кой знае колко придирчиви.
Това са добри новини за теб, не мислиш ли? Не е нужно да се чувстваш пренебрегната. Млада или стара, дебела или слаба, руса или брюнетка... все ще се намери някой, който да те поиска.
Кой знае? Може би в този момент някой сваля профила ти.
– 27 –