– Не си ли гладна? – пита Саймън.
– Съжалявам.
Вкарах се в каша, от която не знам как да се измъкна, и през остатъка от деня обикалям из къщата, предлагам чайове на Кейти, които тя не иска, и се готвя за момента, в който ще ми каже, че знае, как заради мен Айзък е бил арестуван.
Доброволен разпит, напомням си. Той не беше арестуван.
Само дето разграничението няма да означава много за Айзък. Или за Кейти. В пет часа Мат я взима, за да я заведе в театъра.
– Тъкмо си приготвя нещата – казвам аз. Бившият ми съпруг стои на прага, а отвън влиза студено. – Бих те поканила, но... сещаш се, странно е.
– Ще изчакам в таксито.
Кейти бяга по стълбите и си облича палтото. Целува ме.
– Отвей ги, скъпа. Нали така казват?
– Благодаря, мамо.
Когато Мат потегля, мобилният ми телефон звъни и на дисплея е изписано името на полицай Суифт. Качвам се горе, като по стълбите се сблъсквам с Джъстин и набързо му казвам извини ме. Отивам в офиса на Саймън и затварям вратата след себе си.
Кели Суифт пропуска излишните приказки.
– Пуснахме го.
– Какво ви каза?
– Същото, каквото и на теб. Видял те в метрото и си помислил, че изглеждаш разтревожена. Каза, че постоянно си се оглеждала около себе си, че си изглеждала доста изнервена.
– Призна ли си, че ме е следил?
– Каза ни, че е имал среща с дъщеря ти, така че се е движил по същия път. Когато си хукнала да бягаш, се притеснил и също побягнал, за да те настигне.
– Защо не е дошъл да поговори с мен? – питам аз. – Когато ме е видял в метрото? Можеше да дойде тогава.
Полицай Суифт се колебае.
– Той смята, че не го харесваш. – Има едно лепящо листче на монитора на Саймън и аз притискам ъгълчетата му с палец. – Взехме телефона и лаптопа му, Зоуи – получихме пълното му съдействие – и на пръв поглед няма нищо, което да го свързва с намери единствената точка ком. "Компютърни престъпления" ще разследват по-обстойно през следващите няколко часа и – разбира се – ако попаднат на нещо, веднага ще те уведомя. – Млъква отново и когато заговаря, гласът ѝ е много по-мек: – Зоуи, не мисля, че приятелят на дъщеря ти има нещо общо с уебсайта.
– О, боже, какво направих? – Затварям очи, сякаш това ще ми помогне да изляза от кашите, които създавам навсякъде. – Дъщеря ми никога няма да ми прости това.
– Айзък ти влиза в положение – обяснява ми полицай Суифт. – Наясно е, че си подложена на голям стрес. Останах с впечатлението, че ще се радва да запази случилото се само между теб и него.
– Няма да каже на Кейти? Защо му е да прави това?
Кели въздъхва и си мисля, че улавям леко раздразнение в гласа ѝ:
– Може би той е един от добрите, Зоуи.
На следващия ден къщата е тиха, когато се събуждам. Прекалено светло е в спалнята ни, затова дърпам завесите и виждам, че обещаният сняг е дошъл. Пътищата вече са разчистени – пясъкът и трафикът са надделели над нощния снеговалеж, – но тротоарите, градините, покривите и паркираните коли са покрити с пет сантиметра мек бял сняг. Нови подкрепления снежинки се носят пред прозореца, за да покрият стъпките по улицата отвън.
Целувам Саймън по устните.
– Вали сняг! – прошепвам му аз, също като дете, което иска да излезе навън и да си играе. Той се усмихва, без да отваря очи, и ме придърпва обратно в леглото.
Когато се събуждам отново, снегът е спрял. Джъстин кара поредната дълга смяна в ресторанта, а Кейти си отспива след вечерта на премиерата. Оставила ми е бележка до чайника.
Залата беше пълна! Най-добрата публика, според Айзък!
Не ѝ е казал. Въздишам бавно.
Трябва да поговоря с него. Да се извиня. Но не днес.
– В колко часа ти е интервюто? – питам Саймън.
– Не и преди два часа, но си мислех тази сутрин да изляза, за да купя няколко стари броя да се запозная с тях, докато обядвам. Нямаш нищо против, нали? Ще се оправиш ли сама?
– Да, няма проблем. Кейти си е у дома. Ще трябва да изчистя. – Къщата е истинска каша, масата в трапезарията, на която се бяхме събрали само преди две седмици, отново е в обичайното си хаотично състояние. Миналата нощ изсипах касовите бележки и фактурите, които Греъм ми даде, но не мога да се заема с тях, преди да подредя.
Саймън ме целува за довиждане и аз му пожелавам успех. Чувам го да си подсвирква, докато отключва предната врата, и се усмихвам на себе си.