Кейти се появява около единадесет. Въпреки торбичките под очите и молива, който не е премахнала напълно, изглежда свежа.
– Представлението беше невероятно, мамо. – Взима чая, който ѝ подавам и ме следва в трапезарията, където си издърпва стол и сяда на него, като свива колене до гърдите си и ги прегръща. Краката ѝ са обути в огромни пухкави ботуши. – Нямах нужда от нито едно напомняне на репликите ми и накрая някои хора наистина станаха на крака! Мисля си, че са приятели на Айзък, но няма значение, дори да е така.
– Значи все пак ще получите някакви пари?
– Ще получим. Първо трябва да платим наема на театъра, за касата и подобни неща. – Не казвам нищо. Чудя се дали Айзък вече е прибрал своя дял. Кейти изведнъж ме поглежда изненадана.
– Защо не си на работа?
– В болнични съм.
– Мамо, защо не каза? Не трябва да правиш нищо. Ето, дай на мен. – Тя скача на крака и взима купчината документи от ръцете ми, оглежда се и в крайна сметка отново ги зарязва на масата, където си бяха. Една касова бележка полита и пада на пода.
– Не съм болна от този тип болести. Греъм ме пусна да си почина малко. Докато полицията реши онази глупост със сайта. – Чувството е приятно, да наричам случая глупост. Окуражително, би го нарекла Мелиса. Навеждам се, за да вдигна касовата бележка, която се беше намъкнала под масата.
Диетична кола 2.95 лири.
Не знам дали се е появила от някоя от купчините с документи, или е просто поредната хартийка, която мачкаме и хвърляме на масата.
Касовият бон е от място, наречено "Еспрес О-о!" Ужасно име за ресторант, мисля си аз. Глупаво е, а насилената игра на думи е отвратителна, като фризьорски салони "Накъдри се и се боядисай" или онзи салатен бар на Е16, наречен "Да хапнем маруля". Обръщам касовата бележка и виждам цифрите 0364, написани с почерк, който не разпознавам. Вероятно ПИН код?
Слагам бона на една страна.
– Остави всичко, мила – казвам на Кейти, която продължава да мести документи наоколо с голям ентусиазъм, но с малка ефективност. – По-лесно ще е аз да го направя. Така нищо няма да се смеси. – Докато подреждам, сортирам и пренареждам документите на масата за хранене, я оставям да ми разкаже за премиерата – за ревюто с четири звезди от "Тайм Аут" и въодушевлението, което е изпитала, когато са излезли за втори път на сцената да ги аплодират. Работата ме успокоява, сякаш като разтребя къщата, мога да получа някакъв контрол над живота си.
Никога не съм молила Греъм за отпуска и съм му благодарна, че този път той настоя да си почина. Поне мога да остана у дома, докато полицията прави каквото там прави, за да разреши случая. Приключих с детективската работа. Нека те поемат рисковете, аз си оставам тук, където е безопасно.
– 29 –
"Еспрес О-о!" имаше непривлекателен външен вид, който караше надписа на табелата на прозореца, твърдящ, че тук е най-доброто кафе в Лондон, да изглежда малко преувеличен. Вратата леко заяждаше, но най-накрая поддаде и Кели залитна с такава сила напред, че едва не падна.
– Има видеонаблюдение – каза на Ник тържествено и посочи към стикера на стената, където пишеше: Усмихни се, снимат те! Вътре ресторантът беше много по-голям, отколкото първото впечатление, което създаваше. Знаци уведомяваха посетителите, че горе има още места, а едно спираловидно стълбище водеше надолу към – както предположи полицайката – тоалетните, като съдеше от постоянния поток хора, които се движеха нагоре и надолу по него. Нивото на шум беше доста високо, разговорите се опитваха да се борят със съскането на огромната сребриста кафемашина зад щанда.
– Искаме да поговорим с мениджъра, ако е възможно.
– Нямате късмет? – Момичето на касата беше австралийка, акцентът ѝ превръщаше всичко, което кажеше, във въпрос. – Ако искате да направите оплакване, имаме форма за него, а?
– Кой ръководи нещата наоколо днес? – попита Кели и си показа документите и значката.
Момичето не се развълнува. Огледа се бавно и хладнокръвно в ресторанта. Имаше още двама баристи, единият бършеше масите, а другата слагаше чашите в голяма съдомиялна с такава скорост и плам, че Кели беше изумена как не ги блъскаше една в друга.
– Предполагам, че това съм аз? Казвам се Дейна. – Жената избърса ръце на престилката си. – Джейс, ще поемеш ли касата за малко? Можем да се качим горе.
Първият етаж на "Еспрес О-о!" беше препълнен с кожени дивани, които изглеждаха удобни, но всъщност бяха прекалено твърди и лъскави, за да стои човек дълго време на тях. Дейна погледна Ник и Кели в очакване.