– Здравей отново.
Часът е шест и двадесет, а метрото е претъпкано с хора, които предпочитат да са навсякъде другаде, но не и тук. Надушвам пот, чесън и дъжд.
Познавам този глас.
Разпознавам самочувствието му, самоуверения тон на човек, който е свикнал да бъде център на внимание.
Люк Фридленд.
Мъжът, който ме спаси от падане върху релсите.
Падане.
Паднах ли?
Споменът ми за случилото се е много кратък, много частичен; мисля, че миг преди да залитна, усетих натиск между раменете си. Всичко ми е като в мъгла и някак си далечно – много по-далечно – не от преди двадесет и четири часа.
Люк Фридленд.
Вчера на практика го обвиних, че ме дебне, а днес аз съм тази, която се качва във влак, в който вече се е качил. Виждаш ли? , казвам си. Няма как да те следи.
Не само се чувствам засрамена, но и усещам как косъмчетата на тила ми настръхват и си мисля, че всички наоколо могат да ги видят. Прокарвам ръка през тях.
– Лош ден? – пита ме Фридленд, вероятно взима жеста ми за стрес.
– Не, всъщност денят беше много добър.
– Това е чудесно! Радвам се, че се чувстваш по-добре. – Тонът му е някак прекалено еуфоричен, като на човек, който работи с деца или в болница, и веднага си спомням предложението му от вчера да говоря със самаряните. Той смята, че искам да се самоубия. Мисли си, че съм залитнала пред влака нарочно, като повик за помощ може би, или истински опит да сложа край на живота си.
– Не съм скочила – обяснявам. Говоря тихо – не искам целият вагон да ме чуе, – затова Фридленд минава покрай жената пред него и застава до мен. Сърдечният ми ритъм се ускорява. Той се протяга, за да се хване за релсата над главите ни и усещам лекия допир от малките му косъмчета като някакъв електрически заряд между нас.
– Всичко е наред – отвръща мъжът и съмнението в гласа му ме кара да се съмнявам в собствената си история. Ами ако наистина бях скочила? Ами ако подсъзнанието ми ме беше подтикнало към релсите, макар мозъкът ми да изпращаше противоположни сигнали на тялото ми? Обземат ме тръпки.
– Това е спирката ми.
– О. – Намираме се на Кристъл Палас. – Моята също. – Днес няма порязано от бръснене и синята вратовръзка на райета е заменена от светлорозова, която се откроява на фона на сивата риза и сивия костюм.
– Не ме следиш, нали? – пита ме той, но бързо се извинява, след като вижда ужасеното ми лице. – Просто се пошегувах. – Двамата тръгваме към ескалаторите. Трудно е да се отделиш от някого, който върви в същата посока като твоята. На бариерата се отдръпва, за да ми позволи първа да чекирам картата си. Благодаря му, след което му казвам довиждане, но и двамата завиваме на едно и също място. Той се засмива.
– Също като в супермаркета – казва Фридленд, – когато кажеш здравей на някого в секцията за зеленчуци, след което продължаваш да му казваш здравей на всички други щандове.
– Наблизо ли живееш? – Никога не съм го виждала, но това не е от значение, тъй като на моята улица живеят десетки хора, които никога не съм виждала. Хвърлям десет пенса в калъфа на китарата на Меган и ѝ се усмихвам.
– На гости съм у приятел. – Мъжът спира и аз автоматично правя същото. – Карам те да се чувстваш неудобно, нали? Върви първа.
– Не, не, наистина, няма такова нещо – отвръщам аз, макар да усещам сериозен натиск в гърдите си.
– Ще прекося отсреща и така няма да ти се налага да вървиш с мен. – Фридленд се ухилва. Лицето му е приятно, топло и отворено. Не знам защо се чувствам така неспокойна.
– Няма нужда, наистина.
– Така или иначе трябва да си купя цигари. – Стоим, докато хората си проправят път покрай нас.
– Е, довиждане, тогава.
– Чао. – Мъжът отваря уста, за да каже нещо, след което се спира. Обръщам се, за да си вървя. – Хм, дали ще бъде ужасно от моя страна, ако те помоля да вечеряш с мен някоя вечер? – Въпросът е изречен на един дъх и изключително бързо, сякаш се срамува да ме попита, макар на лицето му да е изписана увереност. Минава ми през ум, че предложението е обмисляно. Дори репетирано.
– Не мога, съжалявам. – Не знам за какво се извинявам.
– Или може би питие? Имам предвид, не искам да си изигравам картата аз ти спасих живота, но... – Фридленд вдига ръце в комичен жест, след което ги отпуска до тялото си и става много по-сериозен. – Странен начин да се запознаем, знам, но наистина искам да те видя отново.