– Виждам се с някого – отвръщам бързо като шестнадесетгодишна. – Живеем заедно.
– О! – На лицето му се изписва объркване, преди да се окопити. – Разбира се, че си с някого. Какъв глупак съм, трябваше да го очаквам. – Той се отдръпва с крачка от мен.
– Съжалявам – изричам отново.
Казваме си довиждане и когато хвърлям поглед назад, той пресича улицата и се насочва към будката. Вероятно, за да си купи цигари.
Звъня на мобилния на Саймън, защото не искам да вървя по Анърли Роуд без компания, макар и само по телефона. Той не вдига и съм прехвърлена на гласова поща. Тази сутрин ми напомни, че довечера ще вечеря у сестра си. Планирах да гледам някой филм; вероятно ще мога да убедя Джъстин и Кейти да се присъединят към мен. Само ние тримата, като едно време. Срещата с Люк Фридленд не ми се отрази особено добре и се чудя дали Саймън няма да отложи посещението при сестра си, за да се прибере у дома.
Ако се обадя сега, мога да го хвана, преди да си е тръгнал от работа. Едно време имах пряка връзка с него, но откакто преди няколко месеца вестникът го направи журналист за всичко, не се знае къде ще бъде дори на следващия ден.
Намирам в Гугъл номера на рецепцията.
– Може ли да ме свържете със Саймън Торнтън, ако обичате?
– Задръжте, моля.
Слушам класическа музика, докато не ме включат отново. Поглеждам към коледните светлини по лампите на Анърли Роуд и виждам, че вече са покрити с мръсотия. Музиката спира. Очаквам да чуя гласа на Саймън, но отново е момичето от рецепцията.
– Бихте ли ми дали името отново, ако обичате?
– Саймън Торнтън. Той е редактор. Занимава се предимно със статии, но понякога пише и новини. – Повтарям думите, които съм го чувала да изговаря, без да знам дали тези две роли са близки, или на светлинни години една от друга. Дори не знам дали са в една и съща сграда.
– Съжалявам, но тук няма човек с това име. Да не е на свободна практика? Ако е така, няма да го има в списъка ми.
– Не, на трудов договор е. Работи при вас от години. Бихте ли проверила отново? Саймън Торнтън.
– Не е в системата ми – повтаря момичето. – Тук не работи човек на име Саймън Торнтън.
– 16 –
Кели извади дъвката си и я хвърли в едно кошче за боклук. Излезе рано от дома си, но ако продължаваше да се бави, щеше да закъснее, което едва ли щеше да допадне на Ник Рампело. Пое си дълбоко въздух, вдигна брадичката си и мина уверено през вратата, пред която стоеше в петък, чадърът ѝ не вършеше кой знае каква работа срещу ръмежа, който сякаш връхлиташе върху нея хоризонтално.
Тъй като искаше да направи добро впечатление през първия си работен ден, тази сутрин Кели инстинктивно посегна към костюма си, преди да усети хладината от нежелания спомен. Носеше го по време на дисциплинарното си изслушване, все още можеше да почувства вълнените маншети, които драскаха китките ѝ, докато стоеше пред офиса на началника и чакаше да бъде повикана.
Споменът я разстрои. Взе костюма от закачалката и го прибра в един чувал за боклук, за да го дари в благотворителния магазин, а вместо него облече ризата на райета и широкия сив панталон, който вече беше потъмнял от дъждовната вода, която обувките ѝ мятаха върху него. Дори без костюма Кели беше връхлетяна от спомени, които я спохождаха в обратен ред, също като филм, който превърташ назад. Завръщането ѝ на работа, първия брифинг, на който беше почервеняла от срам, ехото на мълвата, която изпълваше въздуха. Месеците, прекарани извън работа, и дните на позор в стаята ѝ – некъпана и незаинтересована от живота, очакваща решението на дисциплинарната комисия, която можеше да прекрати кариерата ѝ. Звукът от алармата, която съобщаваше за проблем в ареста и спешната необходимост от помощ. Бягащи хора, които не идваха, за да я подкрепят, а за да я усмирят.
В главата си нямаше спомени от нападението. Никога не беше имала. По време на сеансите за овладяване на гнева Кели беше окуражавана да говори за случилото се, да разкаже в подробности всичко на терапевта си и какво го беше предизвикало.
– Не помня – беше обяснила тя. В единия момент разговаряше със затворника, а в следващия... алармата в ареста. Не знаеше какво я беше накарало да изгуби контрол по такъв ужасен начин, нямаше никакъв спомен.
– Това е добре, нали? – беше попитала Лекси, когато дойде да я види след един изключително тежък сеанс за овладяване на гнева. – Ще ти е по-лесно да продължиш напред. Да забравиш, че някога се е случвало.
Кели беше заровила лице във възглавницата. Не ѝ беше лесно да продължи напред. Напротив, беше ѝ по-трудно. Защото ако не знаеше какво я беше накарало да изгуби контрол, как можеше да е сигурна, че нямаше да се случи отново?