Не е.
– Не беше зле.
Слушам лъжите на Саймън, оплакванията му за човека, който стои на бюрото до неговото, яде с отворена уста и говори през половината време с приятелката си. Искам да го предизвикам, но не мога да намеря правилните думи, а и все още не желая да повярвам, че всичко е лъжа.
Разбира се, че Саймън работи в "Телеграф". Виждала съм работното му място. Поне съм виждала снимки. Съвсем скоро, след като започнахме да излизаме, той ми написа съобщение.
Липсваш ми. Какво правиш сега? Искам да ми пратиш снимка.
В "Сейнсбърис" съм, отговорих му аз. Изпратих му снимка на щанда със замразени продукти и се засмях на глас в супермаркета.
Това се превърна в игра между нас, чието име беше КПС? и винаги си отговаряхме със снимка на онова, което се намираше пред нас в дадения момент. Претъпкан вагон в метрото, сандвич за обяд, вътрешната част на чадъра ми, докато отивам на работа в дъжда. Това беше прозорец към нашите животи, към дните и нощите между вечерите, прекарани заедно.
Виждала съм работното му място, повтарям си. Виждала съм просторното помещение с компютърните монитори и постоянните емисии на "Скай Нюз". Виждала съм купищата вестници.
Виждала си някакво работно място, казва един глас в главата ми, което може да е на всеки.
Прогонвам мисълта. Какво означава това, че Саймън ми е изпращал снимки на място, на което всъщност не работи? Че е свалил някакво изображение от интернет? Нелепо е. Сигурно има логично обяснение. Пропуснато име в списъка със служителите, некомпетентна рецепционистка, някаква шега. Саймън не би ме излъгал.
Нали?
Прекосявам улицата, за да се отбия до ресторанта на Мелиса. Знам, че смяната на Джъстин приключва скоро, и когато влизам, заварвам двамата да стоят на една от масите и да разглеждат някакви листове. Мелиса толкова се е навела, че главата ѝ почти докосва тази на сина ми. Отдалечават се един от друг, когато ме забелязват, а приятелката ми става, за да ме целуне.
– Точният човек! Тъкмо спорехме за коледното меню. Пуешки багети с червена боровинка или с градински чай и лук? Остави тези менюта, Джъстин, ще приключим утре.
– Червена боровинка и градински чай и лук. Здравей, скъпи.
Джъстин взима листовете и ги събира в купчина.
– Аз също казах двете.
– Защото не става въпрос за твоята печалба – отвръща Мелиса. – Градински чай и лук или боровинков сос. Не двете.
– Мислех си, че можем да се приберем заедно – казвам на Джъстин, – но виждам, че си зает.
– Върви – обръща се към сина ми Мелиса. – Аз ще заключа. – Наблюдавам как Джъстин си сваля престилката и я окача зад касата, за да е готова за утре.
Хващам го под ръка, докато вървим към дома ни. Усещам стомаха си празен, когато си спомням увереността, с която рецепционистката на "Телеграф" ми отговори.
Тук не работи човек на име Саймън Торнтън.
– Саймън някога говорил ли е с теб за работата си? – Въпросът ми е напълно нормален, но Джъстин ме поглежда така, все едно съм го попитала дали си говори с Бискит. Враждебността между двамата е сериозен проблем, но винаги съм го игнорирала с надеждата, че един ден нещата ще се оправят от само себе си.
– Казвал е единствено, че не мога да получа подобен пост без висок ценз. Което си беше мило от негова страна.
– Сигурна съм, че просто е искал да те мотивира.
– Е, може да си завре мотивацията в.
– Джъстин!
– Няма право да ме поучава. Не ми е баща.
– Не се и опитва да ти бъде. – Вкарвам ключа в ключалката. – Не можеш ли да се опиташ да се държиш по-добре с него? Заради мен?
Под раздразненото изражение на сина ми се крие съжаление.
– Не. Мислиш си, че го познаваш, мамо, но не е така. Наистина не е така.
Беля картофи, когато мобилният ми телефон иззвънява. Имам намерение да не отговарям, но забелязвам името, изписано на дисплея. Полицай Кели Суифт. Бърша ръце в кърпата пред мен и вдигам, преди обаждането да е прехвърлено на гласова поща.
– Ало?
– Имаш ли минутка? – Полицай Суифт звучи някак си колебливо. – Трябва да ти кажа нещо. Неофициално.
Продължавам да стоя в средата на кухнята и да държа телефона, дълго след като разговорът е приключил. Кейти идва, отваря хладилника и го затваря отново, през цялото време гледа към мобилния си и плъзга непрестанно палец по него. Винаги е била пристрастена към този апарат, но откакто се запозна с Айзък, почти не го оставя; погледът ѝ просветва, когато пристига съобщение.