Натисни за сваляне.
Не се колебая.
Вписана: петък, 13 ноември
Бяла.
В края на тридесетте.
Руса коса, обикновено вързана.
Прочитам написаното два пъти: точния списък на влаковете, които използвам, палтото, което нося сега, описанието на външния си вид. Осъзнавам абсурдността на раздразнението ми, че размерът на дрехите ми е отбелязан като 40-42, когато всъщност само дънките ми са 42.
Лени бърше масите около мен и шумно прибира столовете, за да ми покаже, че съм стояла повече от необходимото. Опитвам се да стана, но краката ми отказват да ми се подчиняват. Случайната ми среща с Люк Фридленд от тази сутрин съвсем не е била случайна, осъзнавам аз, също както не е било случайно, че стоеше точно до мен, когато залитнах към релсите.
Люк Фридленд е свалил маршрута ми от сайта, за да ме следи.
Кой още беше сторил същото?
Саймън се прибира у дома точно когато се приготвям да си лягам. Толкова се радва да ме види, че се обърквам. Как е възможно мъж, който ме обича толкова много, да ме лъже?
– Как е Анджи? – Изведнъж ми хрумва, че е възможно въобще да не е ходил на гости на сестра си. Ако ме е лъгал за работата си, може да ме е лъгал и за други неща. Думите на Джъстин кънтят в ушите ми и вече гледам на Саймън с друго око.
– Чудесно. Изпраща ти много поздрави.
– Как мина денят ти на работа? – питам аз. Той сваля панталоните си и ги оставя на купчина на пода до ризата си, след което се мушва под завивките. Кажи ми, мисля си. Кажи ми сега и всичко ще е наред. Кажи ми, че никога не си работил в "Телеграф", че си младши репортер в някой местен долнопробен вестник или че въобще не си журналист, че си си измислил всичко, за да ме впечатлиш, а в действителност работиш на фритюрниците в "Макдоналдс". Просто ми кажи истината.
Но не го прави. Гали корема ми и разтрива с палци бедрата ми.
– Много добре. Днес се разнесе новината за служебните разходи на онзи член на парламента, така че ни беше натоварено.
Чувствам се неловко. Видях новината по обяд, когато излязох, за да взема сандвич на Греъм. Главата ми започва да тупти. Трябва да знам истината.
– Обадих се в "Телеграф".
Лицето на Саймън пребледнява.
– Не отговаряше на мобилния. Нещо се случи, докато се прибирах от работа; бях разстроена и исках да поговоря с теб.
– Какво се е случило? Добре ли си?
Не обръщам внимание на притеснението му.
– Рецепционистката не беше чувала за теб. – Отблъсквам ръцете му от себе си. Настъпва моментна тишина. Чувам как централното отопление се изключва.
– Щях да ти кажа.
– Какво да ми кажеш? Че си ме лъгал? Че си измислил работа, с която си мислел, че ще ме впечатлиш?
– Не! Не съм си я измислил. Господи, Зоуи, за какъв ме мислиш?
– Наистина ли искаш да ти отговоря? – Не се учудвам, че беше толкова негативно настроен към предложението ми Кейти да работи във вестника и към молбата ми да напише статия за обявите.
– Работех в "Телеграф". Но тогава те. – Саймън замлъква, отмества се от мен и забива поглед в тавана. – Те ме освободиха. – Не мога да преценя дали срамът в гласа му е причинен от загубата на работата, или от лъжите, с които ни е заблуждавал.
– Защо? Работил си там от – колко? – повече от двадесет години.
Саймън се разсмива иронично.
– Точно. Дъртите да си вървят, младите да останат. Вестникът иска свежа кръв. По-евтина работна ръка. Хлапета, които нямат представа какво е подчинително наклонение, но които могат да поддържат блогове, да туитват и да качват материали в сайта с едно мигване на окото. – В гласа му има горчивина, но не и борбеност, сякаш битката е отдавна изгубена.
– Кога се случи това?
– В началото на август.
За секунда не знам какво да кажа.
– Останал си без работа преди четири месеца и не си казал нищо? Какво, по дяволите, прави през това време? – Ставам от леглото и отивам до вратата, след което се спирам и се обръщам, не искам да остана, но трябва да чуя цялата история.
– Разхождах се, стоях в разни заведения, пишех, четях. – Горчивината отново се прокрадва в гласа му. – Търсех си работа, ходех на интервюта, на които ми казваха, че съм прекалено стар, тревожех се как да ти кажа. – Саймън не ме поглежда, очите му не се отместват от тавана. Челото му се сбръчква. Той е посърнал.
Стоя и го гледам и постепенно гневът ми стихва.
– Какво ще кажеш за парите?
– Дадоха ми обезщетение. Надявах се да си намеря нещо сравнително бързо и да ти кажа, когато нещата се оправят. Но не стана така, времето си минаваше, парите ми свършиха и се наложи да използвам кредитни карти. – Когато най-накрая ме поглежда, се изненадвам да видя, че очите му се пълнят със сълзи. – Толкова много съжалявам, Зоуи, не исках да те лъжа. Надявах се да си реша проблемите за нула време и да те изненадам с нова работа, с която да мога да се грижа за теб така, както заслужаваш.