– Сигурна съм, че ще изникне нещо – казваше тя, когато Кели и Ник пристигнаха. Тя стана, за да освободи стола. – Опитай се да не се тревожиш за това.
– Говорехме за партньора ми – сподели Зоуи, макар че никой не я беше попитал. – Изгуби работата си.
– Съжалявам – каза Кели. Вероятно това обясняваше уморения ѝ вид.
– Това е приятелката ми Мелиса. Ресторантът е неин.
Кели протегна ръка.
– Полицай Кели Суифт.
– Инспектор Ник Рампело.
На лицето на Мелиса се изписа изненада.
– Рампело? Къде видях това име наскоро?
Ник се усмихна любезно.
– Не съм сигурен. Родителите ми имат италиански ресторант на Кларкънуел – вероятно говорите за него.
– Там е и новото ти заведение, нали? – попита Зоуи.
– Да, сигурно съм виждала името там. Какво да ви донеса за пиене? – Мелиса извади малко тефтерче от джобчето на тъмносиньото си сако и записа поръчката. Лично тя сервира напитките, макар опашката пред касата да се виеше чак до вратата.
– Нещо се случи – каза Зоуи, когато Мелиса остави кафетата им.
– Какво искаш да кажеш? – Ник отпи от еспресото си и потръпна, когато му изгори езика.
– Бях проследена. В понеделник сутринта, докато пътувах за работа. Мислех си, че съм параноична, но го видях отново същата вечер – препънах се и той ме хвана, преди да падна на релсите пред влака. – Кели и Ник си размениха погледи. – Сметнах, че е просто съвпадение, но на следващия ден пак го видях.
– Говори ли с теб? – попита полицайката.
Зоуи кимна.
– Покани ме на среща. Казах му не, разбира се. Все още си мисля, че е възможно да е случайност, но не е, нали? Той знаеше точно откъде минавам, чакаше ме. Сигурно е свалил информацията за мен от уебсайта. – Зоуи погледна към Кели и се изчерви, а Кели ѝ направи знак да не продължава по темата. Хвърли бърз поглед към Ник, но нищо в държанието му не предположи, че подозира нещо.
– Този мъж представи ли се с някакво име? – попита Кели.
– Люк Фридленд. Мога да ви го опиша, ако това ще ви помогне.
Полицайката бръкна в чантата си и извади няколко листа.
– Искам да запиша показанията ти, ако няма проблем? Искам да ми кажеш всичко, което си спомняш за този мъж, включително и маршрута, по който си пътувала, и точните часове, ако си сигурна в тях.
– Ще ти осигуря лична аларма против нападения – каза Ник. – Ще я носиш през цялото време и ако нещо се случи, ще я задействаш. Ще се следи постоянно от нашата оперативна зала. Ще можем да установим местоположението ти по всяко време.
– Смятате ли, че съм в опасност?
Кели погледна Ник, който дори не се подвоуми.
– Мисля, че вероятно си.
– Казала си ѝ.
Не беше въпрос.
Караха към Олд Глостър Роуд и към адреса, който им беше осигурен от "Лондон Газет" – адреса на човека, отговорен за публикуването на обявите във вестника. Ник въртеше волана умело и сменяше платната с ловкостта на човек, който има дълги години опит в шофирането. Кели си го представи облечен в униформа как препуска по Оксфорд Стрийт с пуснати светлини и надута сирена.
– Да.
Кели се стресна, когато Ник заби длан в клаксона, защото един колоездач му пресече пътя и се промъкна напред, макар че светофарите светеха червено.
– Ясно ти заявих, че не трябва да информираш Зоуи Уокър за развитието на случая. Коя част от думите ми беше толкова трудна за разбиране?
– Не се чувствах комфортно от това решение.
– Майната му дали се чувстваш комфортно, Кели, решението не беше твое. – Завиха надясно по Шафтсбъри Авеню и една линейка с надута сирена профуча покрай тях. – Работим над сложно и мащабно разследване, в което има няколко извършители, няколко жертви и само Бог знае колко свидетели. Има по-важни неща от това как се чувства Зоуи Уокър.
– Не и за нея – отвърна тихо Кели.
Настъпи тишина. Постепенно Ник спря да стиска волана, сякаш имаше намерение да отлети, и вената, която пулсираше на слепоочието му, започна да се успокоява. Кели се зачуди дали думите ѝ бяха накарали Ник да преосмисли решението си да държи Зоуи на тъмно, или просто размишляваше как да я премахне от пътя си по най-безболезнения начин и да я изпрати обратно в БТП.