Вместо това инспекторът просто смени темата.
– Защо се присъедини към БТП, а не към лондонската полиция? – попита я, когато се включиха в път А40.
– Не наемаха служители, а и не исках да се местя. Семейството ми живее наблизо.
– Имаш сестра, нали?
– Да. Близначка.
– Значи сте две като теб? Бог да ни е на помощ. – Ник я погледна и Кели се усмихна, не толкова на шегата, колкото на примирието помежду им.
– Какво ще кажеш за себе си? От Лондон ли си?
– Роден и отгледан. Макар че съм втора генерация италианец. Мама и татко са сицилианци, дошли са тук, когато мама е била бременна с големия ми брат, и са отворили ресторант в Кларкънуел.
– "При Рампело" – каза Кели, когато си спомни за разговора с Мелиса.
– De preciso.
– Говориш ли италиански?
– За срам на мама, не повече от един турист. – Светна зелено, но шофьорът пред тях се чудеше накъде да поеме, затова Ник натисна два пъти клаксона. – Заедно с братята ми трябваше да работим в ресторанта през уикендите и след училище, а мама ни крещеше инструкциите си на италиански. Категорично отказвах да ѝ отговарям.
– Защо?
– От инат, предполагам. Освен това още тогава бях наясно, че някой от нас ще трябва да поеме ресторанта, когато мама и татко се пенсионират, а не исках да ги окуражавам. Моето желание беше да стана полицай.
– Родителите ти не бяха ли разстроени от идеята?
– Плакаха по време на парада за завършването ми. И то не от щастие.
Завиха по Олд Глостър Роуд и Кели пусна Гугъл Мапс на телефона си, за да види къде се намира номер 27.
– Няма много жилищни блокове тук – вероятно става въпрос за къща.
– Или просто сме тръгнали за зелен хайвер – отвърна сърдито Ник и отби върху маркировка от двойни жълти линии пред някакъв китайски ресторант. Номер 27 се намираше в прегръдката на обществена пералня и букмейкърски пункт. – Мисля, че шансовете ни да намерим господин Джеймс Станфорд тук не са големи.
Ник извади талона на колата от жабката и го остави върху таблото, знакът на полицията се виждаше ясно на него; по този начин избягваше глобите за неправилно паркиране.
Вратата на номер 27 беше мръсна от изпаренията, на които беше подложена. Тя водеше към празно лоби, чийто под беше от напукани плочки, покрити с мръсотия. Нямаше рецепция, нито врата или асансьор, само редици заключени пощенски кутии, които покриваха три от стените.
– Сигурен ли си, че това е правилното място? – попита Кели.
– Правилното е – отвърна сърдито Ник. – Просто няма да намерим Джеймс Станфорд тук. – Инспекторът посочи към един постер на вратата, чиито краища се бяха отлепили от олющената боя.
Писна Ви постоянно да си прибирате пощата? Възползвайте се от нашата услуга да Ви я носим до вратата!
– Това е пощенски център. Номер на пощенска кутия – нищо повече. – Ник извади телефона си и снима постера, след което разгледа редиците с пощенски кутии, които не бяха подредени по някакъв смислен ред.
– Ето я. – Кели беше започнала от другата страна на лобито. – Джеймс Станфорд. – Дръпна дръжката с надежда. – Заключена е.
– Кредитната карта, която е използвана за заплащането на обявите, също е регистрирана на този адрес – каза Ник. – Веднага като се върнем, извади декларация за неразпространение на данните и разбери кой е наредил препращането на пощата. Пратиха ни за зелен хайвер и това не ми харесва.
Компанията, чиито бяха пощенските кутии на Олд Глостър Роуд, беше изненадващо отзивчива. Определено искаха да избегнат обвинение в закононарушение и – Кели подозираше – бяха наясно, че не са особено стриктни в работата си. Те предадоха всичко, с което разполагаха за Джеймс Станфорд, без да чакат декларацията за неразпространение на данните.
Станфорд беше осигурил разпечатката на кредитната си карта, извлечение за платени битови сметки и копие на шофьорската си книжка, която показваше, че е бял мъж, роден през 1959-а. На трите документа беше отбелязан адрес в Амършам, град в област Бъкингамшър, в края на линия "Метрополитън".
– Обзалагам се, че цените на имотите са доста високи тук – коментира Ник, когато минаха покрай няколко огромни къщи, всяка от които беше разположена зад внушителни метални порти.
– Искаш ли да се обадя на местната Служба за криминални разследвания? – попита Кели и извади телефона си, за да намери номера.
Ник поклати глава.
– Ще свършим още преди да са се усетили. Да проверим къщата и да поразпитаме дискретно съседите, ако няма никого у дома.