– Обяви – допълни Ник, като гледаше настоятелно госпожа Станфорд, – които смятаме, че са в основата на множество престъпления срещу жени.
Жената погледна документите, върху лицето ѝ беше изписано безпокойство, постоянно подръпваше огърлицата си с ръка. Ник забеляза, че очите ѝ се местят от ляво надясно, объркването и страхът ѝ постепенно биваха заменени от облекчение.
– Това няма нищо общо със съпруга ми – каза тя, освобождаването от напрежението я накара да се засмее.
– Съпругът ви се казва Джеймс Станфорд, нали? – попита Кели.
– О, да – отвърна госпожа Станфорд. – Но тази снимка. – тя посочи към копието на шофьорската книжка – ... не е на съпруга ми.
– 20 –
Когато полицията си тръгва, Мелиса мълчаливо ми носи още една чаша чай. Взима банкнотата от десет лири, оставена от инспектор Рампело на масата.
– Добре ли си?
– Да. Не. – Прокарвам пръсти през косата си и охлабвам ластичката, която изведнъж ми се струва много стегната. – Смятат, че съм в опасност. – Това не бива да ме изненадва. Почувствах опасността, когато свалих маршрута си от уебсайта вчера, почувствах я и когато Люк Фридленд ме сграбчи за ръката, за да ме спаси от падане, чувствам я, откакто видях снимката си в "Газет" – снимка, за която позволих на семейството ми да ме убеди, че не е моя. Въпреки това, когато попитах инспектор Рампело дали смята, че се намирам в опасност, очаквах друг отговор. Исках да ме успокои. Исках да ми каже, че се притеснявам напразно, че се държа като параноичка, че си въобразявам. Исках напразни обещания и мили думи. Преди няколко дни се тревожех, че полицията не ме взима на сериозно, а сега се тревожа, че ме взима.
Мелиса сяда на стола, на който допреди малко стоеше инспектор Рампело, без да обръща внимание на мръсните чаши на съседната маса и на ненамаляващата опашка пред касата.
– Какво смятат да правят по въпроса?
– Ще ми дадат аларма. Ще е пряко свързана с тях – в случай че бъда нападната.
– Това с нищо няма да ти помогне. – Приятелката ми забелязва паниката ми и потърква лице, след което се навежда и ме прегръща. – Съжалявам, но когато крадци нахлуха тук, на полицията ѝ бяха необходими петнадесет минути, за да дойде, а онези отдавна си бяха отишли. Полицаите са пълна скръб.
– Какво да правя? – Усещам истерия в гласа си и си поемам дълбоко въздух. Питам отново: – Какво да правя, Мелиса?
– Казаха ли ти какви ги вършат, за да заловят хората, които стоят зад уебсайта? Това ще ти помогне, а не някаква глупава аларма.
– Обясниха ми, че работят по случая.
– Работят по случая? Господи. Това трябва да те успокои, така ли? Една жена е убита.
– Две жени. Поне.
– .а ти трябва да си стоиш кротко и да ги оставиш да работят по случая? Необходимо е да разбереш точно какво правят. Кого разпитват, как се опитват да проследят уебсайта.
– Няма да ми кажат, Мелиса. Не трябваше да ми казват дори как да вляза в него. Полицай Суифт ми намекна, че ще загази, ако някой разбере, че ми е казала.
– Имаш право да знаеш колко близо са до разрешаването на случая. Ти им плащаш заплатата, не го забравяй.
– Предполагам, че си права. – Представям си как влизам в полицейския участък и настоявам да видя материалите по случая.
– Мога да дойда с теб, за да разговаряш с тях, ако искаш.
Облягам лакти на масата и полагам лице в прибраните си длани за няколко секунди.
– Не съм в свои води – казвам аз и вдигам глава. Усещам натрупващото се в мен безпокойство и ускоряващия ми се сърдечен ритъм. – Не знам какво да правя, Мелиса.
– Трябва да накараш полицията да ти каже с какво се занимава. Да ти сподели всяка улика, с която разполага. Всеки свой пробив.
Не знам дали подобно нещо би ме успокоило или ужасило.
– Имам чувството, че всичко е извън мой контрол. Обявите, Кейти, дори финансите ни. Нещата вървяха чудесно, а сега.
– Колко дължи Саймън?
– Не би ми казал. Но използва кредитни карти от август насам. Използвал ги е всеки път, когато е ходил в супермаркета или е плащал сметките. Вечерите навън, подаръците. Сигурно е натрупал хиляди, Мелиса. Повтаря само, че той ни е вкарал в тази каша и той ще ни извади от нея.
– Щом не иска да ти позволи да му помогнеш, просто трябва да му се довериш. – Приятелката ми взима празната чаша от еспресото на инспектор Рампело. Не ѝ казвам, че точно сега ми е доста трудно да се доверя на когото и да било.
Почти девет часът е, когато си тръгвам от ресторанта на Мелиса, но решавам да вървя по Крайбрежна до работа. Мисълта да хвана метрото – дори маршрут, който няма нищо общо с онзи, описан в уебсайта – кара сърцето ми да бие толкова силно, че главата ми се замайва. Прекосявам Странд и се насочвам към Савой Плейс, след което слизам долу, за да вървя до реката. Оглеждам всички. Един мъж върви срещу мен с ръце в джобовете: дали знае за уебсайта? Член ли е? Бизнесменът с увит около врата шал, който говори по телефона, той следи ли жени? Изнасилва ли ги? Убива ли ги?