Започвам да дишам бързо и на пресекулки, затова се спирам за момент и поглеждам към реката, за да се успокоя. Десетина души в неопренови костюми биват инструктирани как да карат сърф с гребло от атлетична блондинка, облечена изцяло в ярко розово. Смеят се, въпреки студа. Далеч от тях, в средата на реката, екскурзионен кораб пори сивата Темза, няколко ранобудни туристи треперят на палубата.
Някой ме докосва по ръката.
– Добре ли сте?
Потръпвам, сякаш съм била изгорена. Мъжът е млад, на годините на Джъстин, с костюм, вратовръзка и увереност, която се придобива с доброто образование или с хубавата работа. Или и с двете.
– Изглеждате така, сякаш всеки момент ще се прекатурите.
Сърцето ми бие толкова силно, че ребрата ме заболяват и не мога да му отговоря, че съм добре. Да му кажа да не ме докосва. Вместо това отстъпвам назад от него. Поклащам глава. Непознатият вдига ръце в престорен жест на отстъпление, преди да се оттегли.
– Шибана откачалка.
Прави десетина крачки, обръща се и се почуква два пъти по слепоочието с показалец. Луда, изрича безмълвно и не мога да не се съглася с него.
Часът е почти десет, когато стигам в офиса. Разходката ми се отразява добре и макар краката да ме болят, се чувствам по-силна и по-бодра. Греъм говори с жена в черен костюм и червени обувки на високи токчета. В ръцете си държи листове с имоти и шефът ми ѝ обяснява за един от офисите на Ийстърн Авеню с тоалетни за клиентите и напълно обновена кухня, подходяща за почивките на служителите. Изричам добре тренирания поздрав, когато се намествам зад бюрото си, и от начина, по който Греъм настръхва, разбирам, че ми е бесен.
Започва в секундата, в която жената си тръгва, а нейното нежелание веднага да отиде на оглед добавя допълнително дърва в огъня на гнева му.
– Радвам се, че реши да се отбиеш, Зоуи.
– Съжалявам. Няма да се случи отново.
– Но постоянно се случва, нали? Напоследък закъсняваш всяка сутрин.
– Трябваше да променя пътя, по който идвам на работа – трудно ми е да предвидя колко време ще ми отнеме.
Греъм не ме пита каква е причината за тази промяна. Не го интересува.
– Тръгвай от вас по-рано. Не може да се появиш в десет часа и дори да не се извиниш...
Вече се извиних и нямам намерение да го правя отново.
– Имах среща с полицията. – Очаквах Греъм да продължи все едно не съм казала нищо, но той се спира.
– Защо? Какво се е случило?
Колебая се, не знам дали искам да споделя проблемите си с този мъж. Помислям си за уебсайта и за менюто му с жени и осъзнавам, че Греъм Халоу е точно от типа хора, които биха били привлечени от идеята да е член на подобно изключително начинание. Не се съмнявам, че ако му разкажа всичко, няма да устои на желанието да погледне, а аз се чувствам отговорна за сигурността на онези жени. Не искам разни мъже да разглеждат снимките им, да си свалят маршрутите им, сякаш не са нищо повече от предмети. И тогава... какво? Трудно ми е да свържа в логическа последователност онова, което се случва: тези жени са нападани – убивани, – защото техните маршрути са били продадени. Гротескно е, даже граничи с фантастиката.
– Следят ме – отговарям накрая. Не съм далеч от истината. Мисля си, че забелязвам загриженост върху лицето на шефа си, но изражението е толкова непознато, че не мога да съм сигурна. – Полицията ще ми даде лична аларма.
– Знаят ли кой те следи? – Въпросът е обвинителен, изречен от човек, който не познава друг маниер.
– Не. – Сдържала съм се дни наред, затова в този момент започвам да плача. От всички хора, пред които мога да го сторя, аз го правя пред стъписания Греъм, който не помръдва. Търся салфетка в джоба си и накрая намирам една, затъкната в ръкава ми. Издухвам си силно носа, но не мога да спра сълзите да прииждат. Избликът ме е оставил без въздух и се опитвам да си го набавя като поемам големи глътки от него, но в крайна сметка просто продължавам да хлипам още повече. – Аз... съжалявам – съумявам да изрека след няколко неуспешни опита. – Всичко това... е малко потискащо.
Греъм продължава да стои до бюрото ми и да се взира в мен. Изведнъж тръгва към вратата и аз си мисля, че просто ще си излезе и ще ме остави да си плача сама. Вместо това той дърпа резето и обръща знака, който гласи затворено, след което отива до мястото, където държим чая и слага чайника. Толкова съм изненадана от състраданието му, че спирам да плача и хлиповете ми се превръщат в леки хълцания. Отново си издухвам носа.