Катрин Уитуърт, 36.
– С обществения транспорт ли пътува?
– Всеки ден – от Пимлико до фирма за набиране на персонал в Мейдстоун.
– Видяла ли е номера на лексъса?
– Не, но колата е задействала пътна камера на няколко километра от инцидента. Местните полицаи търсят шофьора.
На Кели не ѝ отне много време, за да създаде нов акаунт и да намери Катрин Уитуърт, рекламирана като новодобавена на първата страница на уебсайта. Тя провери описанието на Катрин в свидетелските ѝ показания с профила на екрана пред нея.
Бяла.
Руса.
В средата на тридесетте.
Ниски обувки, носи впити якета. Вълнен шал на квадрати. Черен чадър с извита дръжка. Сива чанта за лаптоп "МЪЛБЕРИ".
Размер 38-40.
07.15: Влиза в метростанция Пимлико. Качва се в асансьора и завива към северния перон. Застава до голямата реклама вляво от картата на метрото. Пътува да Виктория. Слиза на перона, завива надясно и се качва в асансьора. Завива наляво към перони 1-8. Отива в "Старбъкс" до перон 2, където баристата ѝ приготвя късо безкофеиново лате, без да му поръчва. Качва се на влак "Нашфорд Интернешънъл" от перон 3. Отваря лаптопа си и работи през целия път. Слиза на Мейдстоун Ийст. Върви по Уийк Стрийт и завива наляво по Юниън Стрийт. Работи в "Мейдстоун Рикрутмънт".
На разположение: Понеделник до Петък
Продължителност: 80 минути
Ниво на трудност: Средно
Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за една и съща жена. Кели импулсивно провери "Мейдстоун Рикрутмънт". Кратката биография под името на Катрин и длъжността ѝ бяха съпътствани от професионална снимка. Старши консултант по набиране на персонал. На изображението във findtheone.com косата ѝ беше прибрана зад ушите ѝ изглеждаше – ако не точно стресирана – малко отнесена. Снимката на сайта на фирмата ѝ беше направена под ляв ъгъл. Катрин позираше на бял фон, а прекрасната ѝ руса коса стигаше до раменете ѝ. Тя се усмихваше на фотоапарата професионално, уверено, излъчването ѝ вдъхваше доверие.
Как ли изглеждаше сега Катрин Уитуърт, зачуди се Кели? Как ли изглеждаше, след като беше дала тези десет страници показания на детектива в Мейдстоун, след като беше изнасилена и увита в одеяло, чакаща медицинския следовател да я обезчести отново?
Кели разпечата двете изображения. Взе ги от принтера и се надвеси над бюрото си, за да ги подаде на Лусинда.
– Имаме съвпадение.
Телефонът ѝ звънна, а на дисплея се изписа скрит номер. Прие разговора.
– Здрасти, с детектив Томпсън ли разговарям?
Тъкмо щеше да каже, че са сгрешили номера, когато си спомни.
– Да, това съм аз. – Хвърли поглед на Лусинда, но тя се беше обърнала към компютъра си.
– Обажда се детектив Ангъс Грийн от Службата за криминални разследвания в Дърам. Изнамерих досието за изнасилването, което търсехте.
– Задръжте секунда, трябва да изляза навън.
Кели се надяваше да не е очевидно за останалите присъстващи в офиса, че сърцето ѝ препуска. Наложи си да върви нормално, сякаш разговорът не беше от никаква важност.
– Благодаря Ви, че ми се обаждате – отвърна, когато излезе в коридора. Стоеше на върха на стълбището, откъдето можеше да вижда кой се качва по него и да държи под око вратата на ЕРУ в същото време.
– Няма проблем. Арестувахте ли някого?
– Не, просто търсим подобни случаи в цялата страна и това изскочи. Обаждам се, за да разбера дали има някакво развитие през последните години? – Сърцето на Кели биеше толкова силно, че гърдите я боляха. Притисна длан към тях. Ако някой някога разбереше за това, определено щеше да загуби работата си; този път нямаше да има втори шанс.
– Никакво, опасявам се. Разполагаме с ДНК-то му, така че ако някога го арестуват за нещо, ще го заловим, макар че шансовете ни за ефективна присъда са минимални, дори и в такъв случай.
– Защо? – Кели се надяваше на този арест, откакто беше започнала да работи като полицай, защото през годините беше осъзнала, че извършителите на стари престъпления биваха залавяни не заради тежката работа на разследващите, а по чиста случайност – елиминиране на заподозрените след извършването на други престъпления, положителен тест за алкохол, направен на пътя. Случаи, които сами по себе си не бяха сериозни, но впоследствие се оказваха свързани с други, по-големи, и престъплението, извършено преди двадесет години, биваше разрешено. Това ѝ се беше случвало на два пъти и тя – повече от всичко – искаше да се случи още веднъж. Никога не беше виждала мъжа, изнасилил Лекси, но можеше да си представи арогантността върху лицето му, която щеше да се превърне в страх, когато на пръв поглед безвредните обвинения се превърнеха в сериозни след позитивната ДНК проба, която недвусмислено щеше да докаже, че той е човекът, който беше следил сестра ѝ, който я беше наблюдавал и я беше нападнал.