Шокирана си. Смяташ, че ги познаваш по-добре и те не са такива.
Грешиш.
– 23 –
– Това Вашият автомобил ли е? – Кели бутна върху масата снимка на черен лексъс. Гордън Тилман кимна. – За записа ще кажа, че заподозреният кима с глава. – Кели погледна Тилман, чиято самоувереност се беше изпарила, след като елегантният му костюм беше заменен от сив арестантски, но все още беше достатъчно арогантен, за да ги гледа нагло и надменно. От датата му на раждане ставаше ясно, че е на четиридесет и седем, но изглеждаше с десетина години по-стар, вероятно кожата му се беше сбръчкала от годините, прекарани в гуляи. Наркотици? Алкохол? Алкохол и жени? Буйни вечери, в които демонстрираше финансовото си състояние и привличаше момичета, които иначе не биха го погледнали? Кели се опита да запази отвратеното изражение на лицето си.
– Шофирахте ли автомобила си около девет без петнадесет вчера сутринта?
– Знаете, че отговорът е да. – Тилман се беше отпуснал, ръцете му бяха скръстени върху гърдите му, докато отговаряше на зададените му въпроси. Не беше поискал адвокат и Кели нямаше представа как ще протече разпитът. Пълно признание? Така изглеждаше и все пак... имаше нещо в погледа на мъжа, което предполагаше, че няма да е чак толкова лесно. Изведнъж изплува споменът за друга стая за разпити – с друг заподозрян, същото престъпление – и тя стисна силно юмруци под масата. Онова беше единичен случай.
Онзи я извади от равновесие, но тогава беше по-млада и не толкова опитна. Нямаше да се случи отново.
Само дето по гърба ѝ се стичаше пот и трябваше да се бори, за да се съсредоточи. Никога нямаше да ги забрави, думите, прошепнати в ухото ѝ. Думите, които я бяха извадили от равновесие и които доведоха червената мъгла; думите, заради които изгуби контрол.
– Бихте ли ми разказали със свои думи какво се случи между осем и половина и десет часа вчера?
– Връщах се от конференция, на която присъствах миналата вечер. След нея имаше вечеря, затова останах да пренощувам в Мейдстоун. После се насочих към Оксфордшър. Имах намерение да работя от къщи през остатъка от деня.
– Къде работите?
Тилман изгледа Кели, като за много кратко хвърли поглед към гърдите ѝ напълно преднамерено, преди да отговори. Тя по-скоро усети, отколкото видя, как Ник се наведе в стола си. Надяваше се да не се намеси. Не искаше да доставя удоволствие на Тилман, като му покажеше, че е забелязала къде я гледа.
– В града. Аз съм финансов мениджър за "Ен Си Джей Инвестърс".
Кели не се изненада, когато инспекторът ѝ каза, че той ще проведе разпита на Тилман. Тя го помоли да ѝ преотстъпи това право, като му напомни колко неуморно работи по случая и колко много искаше да го доведе докрай. Беше му необходима цяла вечност, за да ѝ отговори.
– Добре. Но аз също ще присъствам.
Кели беше кимнала.
– Прекалено неопитна си, за да водиш разпита сама, а и ще има няколко души отвън, които ще наблюдават случващото се.
Другата причина остана неизречена. Рампело нямаше доверие на Кели, че ще запази самообладание. Можеше ли да го вини? Самата тя не си вярваше.
Веднага я отстраниха и над нея надвисна опасността за наказателно производство и вътрешно дисциплинарно наказание.
– Какво, по дяволите, си мислеше? – попита я Багера, когато я изкараха от ареста, ризата ѝ беше разкъсана, а от едната страна на лицето ѝ имаше подутина – мястото, на което заподозреният я беше ударил. Цялата се тресеше, адреналинът напускаше тялото ѝ също толкова бързо, колкото се беше появил.
– Въобще не мислех. – Това не беше истина. Мислеше си за Лекси. Неизбежно беше, знаеше го още от момента, в който се появи случаят. Момиче, което беше изнасилено от непознат на път за дома. Аз ще го поема, веднага беше казала на сержанта си. Отнесе се към жертвата със състрадание, което се надяваше да беше получила и сестра ѝ, като смяташе, че това е от голямо значение.
След няколко дни заловиха извършителя, ДНК-то, с което разполагаха, беше на добре познат им престъпник. Онзи отказваше да отговаря на въпросите ѝ, просто стоеше и се хилеше в стаята за разпити. Без коментар. Без коментар. Без коментар. След което се прозя, сякаш всичко това го отегчаваше, и Кели почувства надигащия се в нея гняв като завиращ чайник.
– Значи сте се прибирали към дома си... – подхвана Ник, когато Кели не каза нищо. Тя се насили да се фокусира върху Тилман.
– Тъкмо минавах покрай гарата, и осъзнах, че вероятно още не съм изтрезнял след снощи. – Ъгълчето на устата на мъжа се изкриви в усмивка и Кели разбра, че признанието никога няма да стигне до съдебно производство. Можеше да заложи пенсията си, че Гордън Тилман постоянно шофира пил: той беше от този тип арогантни чекиджии, които твърдяха, че карат по-добре след няколко питиета. – Помислих си, че няма да е лошо да спра да пия едно кафе, затова отбих и попитах една жена дали има кафене наблизо.