– Господи, Зоуи!
– Мамо, добре ли си?
– Полицията знае ли кой стои зад сайта?
Вдигам ръце пред лицето си, за да отблъсна последващи въпроси.
– Добре съм. Не, не знаят. – Поглеждам Саймън. – Не ти казах, защото имаш достатъчно проблеми на главата. – Не споменавам уволнението му – не и пред всички, – но той кима, за да ми покаже, че разбира.
– Трябваше да ми кажеш – прошепва ми тихичко Саймън.
– Какво прави полицията? – пита отново Мелиса.
– Очевидно уебсайтът е непроследим. Казаха нещо за прокси или подобно...
– Прокси сървър – намесва се Нийл. – Има логика. Логва се чрез нечий чужд сървър, за да не могат да го засекат. Бих се изненадал, ако полицията постигне някакъв успех. Съжалявам, това вероятно не е отговорът, който търсиш.
Не е, но е отговорът, с който започвам да свиквам. Поглеждам през прозореца, докато прекосяваме Ватерло Бридж и оставям другите да си говорят за сайта, все едно не съм там. Задават въпросите, които вече съм задала на полицията, въртят се в същите кръгове, в които вече съм се завъртяла. Страховете ми са извадени на показ и обстойно разгледани, анализирани за удоволствие като сюжета на сапунена опера.
– Как мислиш са се сдобили с маршрутите на тези жени?
– Предполагам, че са ги следили.
– Не могат да проследят всички, нали?
– Може ли вече да сменим темата? – питам аз и спътниците ми замлъкват. Саймън ме поглежда, за да се увери, че съм добре, и ми кима едва. Джъстин гледа напред, но е стиснал юмруци върху коленете си и аз се укорявам, че толкова лекомислено се разприказвах за сайта. Трябваше да седна и да поговоря насаме с децата, за да им обясня какво се случва, да им дам шанс да ми споделят как се чувстват от това. Посягам към Джъстин, но той се стяга и се дърпа настрани от мен. По-късно смятам да поговоря с него, след пиесата.
Навън хората вървят по двойки и сами, държат чадъри или дърпат качулки над разрошените си от вятъра коси. Никой не се обръща назад, никой не проверява кой го следи, затова го правя вместо тях.
Колко от вас са следени?
Ще разберете ли някога?
Театърът на Рупърт Стрийт въобще не прилича на театър отвън. Съседният пъб е шумен и пълен с млади хора. Самият театър няма прозорци, които да гледат към улицата. Тухлената му стена е боядисана в черно и един-единствен плакат на вратата съобщава за датите на представленията на "Дванайсета нощ".
– Катрин Уокър! – изпищява Мелиса и сочи към малките букви в долната част на плаката.
– Нашата Кейти е истинска актриса. – Мат се усмихва. За миг си мисля, че ще ме прегърне и се отдръпвам една крачка настрани. Вместо това прави нещо странно, удря ме по рамото, все едно поздравява някой колега таксиджия.
– Справя се чудесно, нали? – казвам аз, защото макар да не ѝ плащат и театърът на Рупърт Стрийт да не е нищо повече от стар склад със сцена и пластмасови седалки, Кейти се занимава точно с това, за което винаги е мечтала. Завиждам ѝ. Не заради младостта или външния ѝ вид – нещата, за които се предполага, че майките завиждат на дъщерите си, – а за страстта ѝ. Мисля си какво съм можела да постигна, каква голяма страст съм можела да преследвам.
– Имах ли някаква страст, когато бях на нейната възраст? – питам Мат достатъчно тихо, за да не могат другите да ме чуят.
– Какво? – Слизаме вкупом надолу по стълбите, но някак си трябва да чуя отговора на въпроса си. Имам чувството, че същността ми се изплъзва от мен, че се превръща в едно описание, качено на платен уебсайт. Дърпам Мат за ръката, за да изостане зад другите. Оставаме само двамата в мрачната извивка на стълбището.
– Нещо като актьорското майсторство на Кейти. Толкова е оживена, когато говори за него, толкова въодушевена. Имало ли е нещо, което ме е карало да се чувствам така?
Мат свива рамене, не е сигурен какво го питам и защо изведнъж е станало толкова важно.
– Обичаше да ходиш на кино. Гледахме много филми, докато беше бременна с Джъс.
– Нямам предвид това – то дори не минава за хоби. – Убедена съм, че просто съм забравила, че някъде дълбоко в мен се намира страстта, която ме определя. – Помниш ли как се беше запалил по мотокроса? Прекарваше уикендите на път или в поправка на разни мотори. Толкова много ти харесваше. При мен нямаше ли нещо такова, нещо, което да съм обичала повече от всичко друго?
Мат се приближава, ароматът на цигари и ментови бонбони е приятно познат.
– Мен – отвръща той тихичко. – Обичаше мен.
– Вие двамата ще идвате ли? – Мелиса се качва по стълбите, но се спира с ръка на парапета. Гледа ни с любопитство.