– Това той ли е? – попита Крег и спря записа на пауза. Кели кимна.
Вървяха към бариерите. Полицайката разпозна червеното непромокаемо палто на Зоуи и много по-официалната връхна дреха, която Фридленд носеше и на предишния клип. Точно както Зоуи беше казала в първите си показания, когато стигнаха до билетната бариера, Фридленд я изчака, за да може тя да мине първа.
Кели се усмихна, когато видя, че мъжът чекира картата си на бариерата.
– Пипнах те – промърмори тя и погледна към точното време на екрана. Вдигна телефона и набра по памет. – Здрасти, Брайън, какво ново при теб?
– Същите лайна, както всеки ден, знаеш как е – отвърна весело мъжът. – Как върви командировката?
– Не мога да ѝ се наситя.
– Какво мога да направя за теб?
– Вторник, двадесет и четвърти ноември, Кристъл Палас, втората бариера отляво, 18:37. Ако това ще ти помогне с нещо, системата трябва да покаже жена на име Зоуи Уокър веднага преди него.
– Дай ми секунда.
Кели чу как Брайън работи с клавиатурата си. Мъжът си пееше под носа и полицайката разпозна същия фалшив рефрен, който си тананикаше, откакто го познаваше. Този човек беше прекарал тридесет години на служба, след което се беше пенсионирал за една вечер, а на следващия ден беше започнал нова работа в метрото.
– Ще умра от скука у дома – беше споделил на Кели, когато го попита защо не се наслаждава на пенсията си. След тридесет години служба в Лондон нямаше нещо в града, което Брайън да не знаеше; когато най-накрая наистина се оттеглеше, щеше да бъде трудно да го заменят.
– Някаква представа кого търсиш, Кели?
– Определено мъж – отвърна тя, – вероятно на име Люк Фридленд.
Последва нова пауза, след което Брайън се изкиска – гърлен, влажен звук, подхранен от безброй кафета и цигари "Бенсън & Хеджис".
– Твоят човек няма голямо въображение. Картата му е регистрирана на Люк Харис. Искаш ли да познаеш на коя улица живее?
– Фридленд Стрийт?
– Уцели от първия път.
Те го чакаха, когато се прибра от работа, и излязоха от колата, когато се спря да въведе кода на вратата си.
– Може ли да поговорим? – попита Кели, показа документите си и погледна Харис настоятелно. Въобрази ли си, или в очите на мъжа проблясна моментна паника?
– За какво?
– Не е ли по-добре да се качим горе?
– Не е много удобно, имам доста работа тази вечер. Можете да ми оставите номера си...
– Можем да Ви отведем в участъка, ако така предпочитате? – каза Ник, който стоеше зад Кели, но сега застана до нея. Харис погледна първо единия, а после и другия.
– По-добре да се качим.
Люк Харис живееше в мезонет в района W1, най-луксозният апартамент в шестетажната сграда. От асансьора излязоха направо в огромно отворено пространство, от лявата им страна блестяха белите повърхности на почти неизползвана кухня.
– Много приятно – каза Ник, който се разходи в дневната и погледна към града през прозореца. В дясно Би Ти Тауър се извисяваше над своите съседки в далечината – Шард и Херън Тауър. В средата на стаята имаше два дивана, които бяха разположени един срещу друг, разделени от огромна стъклена маса, чиято повърхност беше осеяна с лъскави пътеписи. – Чели ли сте ги всичките?
Харис беше нервен, постоянно дърпаше вратовръзката си и местеше поглед от Кели към Ник.
– За какво е всичко това?
– Името Зоуи Уокър говори ли Ви нещо?
– Опасявам се, че не.
– Миналата седмица пред метростанция Кристъл Палас сте я поканили на питие.
– А! Да, разбира се. Зоуи. Тя ми отказа. – Кели усети възмущение, което не се вписваше в небрежното свиване на раменете на Харис.
– Необичайно ли е за Вас жените да устояват на чара Ви? – попита Кели, гласът ѝ беше изпълнен със сарказъм. Харис благоволи леко да се изчерви.
– Не. Просто си мислех, че нещата между нас са обещаващи, въпреки краткото време, което бяхме прекарали заедно. Макар да е привлекателна, вероятно минава четиридесетте, така че... – мъжът млъкна под изпепеляващия поглед на Кели.
– Сметнахте, че би била благодарна за възможността?
Харис не отговори нищо.
– Как се запознахте със Зоуи Уокър? – Ник се извърна от огромните прозорци и отиде в средата на стаята. Люк не беше поканил Кели да седне и самият той стоеше прав. Инспекторът нямаше подобни задръжки. Стовари се тежко на един от диваните и възглавниците му се издуха от двете му страни. Кели последва примера му. Харис седна срещу тях, но неохотно, защото се надяваше да не стоят дълго.