– Не си излизала с него, нали?
– Не! – Взимам ръката му. – Този мъж очевидно е луд.
– Може би ще се опита да го направи отново?
– Няма. Полицията няма да му позволи. – Изричам думите уверено, но в действителност не го вярвам. Как могат да го спрат? Дори да успеят в случая с Люк Фридленд – Харис, напомням си, – колко други мъже са свалили маршрута ми? Колко други мъже може да ме чакат на някой перон на метрото?
– Утре ще дойда с теб на работа.
– Трябва да си в Олимпия в девет и половина. – Саймън има интервю в търговско списание. Той е много по-квалифициран от изискванията в тази журналистическа работа за начинаещи, но въпреки всичко си е работа.
– Ще го отменя.
– Не можеш да го направиш! Ще се оправя. Ще ти звънна, като стигна в Уайтчапъл, преди да се кача на метрото и веднага след като сляза. Моля те, не отменяй интервюто.
Саймън не изглежда убеден и макар да се ненавиждам, че го правя, извивам ножа в раната още малко:
– Нуждаеш се от тази работа. Нуждаем се от парите.
На следващата сутрин вървим заедно към гарата. Хвърлям монета в калъфа за китара на Меган, след което плъзгам ръка в тази на Саймън. Настоява да ме качи на Овърграунд, преди да хване влака си за Клафам. Виждам го как се оглежда наоколо на перона.
– Какво търсиш?
– Тях – отвръща сериозно. – Мъжете. – Навсякъде около нас има мъже в черни костюми, приличат на разхвърляни блокчета домино. Никой не ме гледа и се питам дали защото Саймън е с мен. Разбира се, веднага след като ме оставя и се качвам сама във влака, забелязвам, че един от костюмарите стои срещу мен. Зяпа ме. Улавям погледа му и той го извръща встрани, но няколко секунди по-късно отново го е вперил в мен.
– Мога ли да Ви помогна? – питам на висок глас. Жената до мен се премества в мястото си и прибира полата си, за да не се докосва до тялото ми. Мъжът почервенява и поглежда в краката си. Две момичета в края на вагона се смеят една на друга. Превърнала съм се в една от онези луди жени във влаковете, които всеки се опитва да избягва. Мъжът слиза на следващата гара и въобще не ме поглежда.
Изключително трудно ми е да се съсредоточа на работа. Започвам да обновявам уебсайта на "Халоу и Рийд", но вписвам един и същ имот три пъти. В пет часа Греъм излиза от офиса си. Сяда на стола от другата страна на бюрото ми, където стоят клиентите, ако искат да им осигуря информация за някой обект. Мълчаливо ми подава разпечатка на част от данните, които съм вкарала тази сутрин.
Тези луксозни офиси осигуряват зали за срещи, супербърз интернет и професионална рецепция.
Чета внимателно, но не откривам проблем.
– Обявени са за 900 лири за календарен месец?
– По дяволите, изтървала съм една нула. Съжалявам. – Заемам се със задачата да поправя сбърканото, но Греъм ме спира.
– Това не е единствената грешка, която си направила днес, Зоуи. Вчера беше също толкова зле.
– Този месец е доста труден за мен...
– Що се отнася до онази вечер в колата... сигурен съм, че не е необходимо да ти казвам, че реакцията ти беше крайно неоправдана, още повече и обидна.
Изчервявам се.
– Не разбрах правилно ситуацията, това е всичко. Събудих се, а беше тъмно и...
– Да не се връщаме отново на това. – Греъм изглежда също толкова засрамен, колкото се чувствам аз. – Виж, съжалявам, но не те искам тук, щом не можеш да се съсредоточиш върху работата.
Поглеждам го ужасена. Не може да ме уволни. Не и сега. Не и след уволнението на Саймън.
Той не иска да срещне погледа ми.
– Мисля, че трябва да излезеш в почивка за известно време.
– Нищо ми няма, честно, просто...
– В болнични, заради стреса – изрича шефът ми. Чудя се дали съм го чула правилно.
– Не ме уволняваш?
Греъм става от мястото.
– Трябва ли да го сторя?
– Не, просто... благодаря ти. Наистина оценявам жеста. – Леко се изчервява, но по никакъв друг начин не отразява благодарността ми. Това е един Греъм Халоу, когото не съм виждала досега, и съм убедена, че за него е също толкова странно, колкото и за мен. Не минава много време и бизнесът отново надделява над съчувствието му. Взима купчина касови бележки и фактури от офиса си и ги прибира в една чанта.
– Можеш да ги оправиш у вас. ДДС-то трябва да се начисли отделно. Обади ми се, ако нещо не ти е ясно.
Благодаря му отново. Прибирам си нещата, обличам си палтото, премятам дамската чанта през гърдите си и тръгвам към метростанцията. Чувствам се по-лека, като знам, че има едно нещо по-малко, за което да се тревожа.