Завивам наляво от Уолбрук Стрийт към Кенън Стрийт, когато усещам онова.
Гъделичкане по гръбнака ми, чувството, че някой ме наблюдава.
Обръщам се, но улицата е натоварена, има хора навсякъде около мен. Никой не се отличава. Стоя на кръстовището и потискам желанието си да погледна назад, макар че вратът ми изгаря от въображаеми погледи. Прекосяваме улицата като стадо овце, скупчени сме един в друг, и когато стигам до другата страна, не мога да се възпра и оглеждам групата в търсене на вълка.
Никой не ми обръща никакво внимание.
Въобразявам си чувството, също както тази сутрин с мъжа във влака. Също както си помислих, че онзи младеж с маратонките бяга след мен, когато в действителност едва ли ме беше забелязал. Уебсайтът ме е довел до ръба на нервите ми.
Трябва да се взема в ръце.
Изкачвам се бързо по първото стълбище, ръката ми едва докосва металния парапет, гледам да съм в крачка с костюмарите. Хората около мен приключват телефонните си разговори.
Тъкмо влизам в метростанцията.
Може да ми се изгуби обхватът след малко.
Ще ти се обадя след десет минути.
Изваждам мобилния си телефон и пиша съобщение на Саймън. Прибирам се към вкъщи. Добре съм. Качвам се по второто стълбище и се озовавам в търбуха на метростанцията. Тук звукът от стъпките се променя, отскача от бетонните повърхности. Сетивата ми са добре изострени, чувам отделните обувки, които ходят зад мен. Чифт подметки тракат по-силно и ме изпреварват. Тихи обувки, като балетни цвички. Старомодни мъжки обувки с метални протектори дрънчат по бетона. Мисля си, че човекът, който ги носи, е по-стар от мен и за да се разсея малко, си представям как изглежда. Ръчно ушит костюм, поръчкови обувки. Сива коса. Скъпи копчета за ръкавели. Не ме следи, просто се прибира у дома при жена си и кучето в техния апартамент в Котсуолд.
Гъделичкането по тила ми е настоятелно. Вадя картата си за влаковете, но при бариерите отстъпвам на една страна и заставам срещу стената до картата на метрото. Бариерите принуждават забързаната тълпа да забави крачка, на практика тъпчат на едно място, но продължават да движат крака, сякаш не могат да се спрат дори за миг. От време на време потокът се забавя от някого, който не знае правилата, който не държи билета си в ръка и претърсва джобовете или дамската си чанта. Следват звучни коментари от страна на другите пътници, докато билетът не бива намерен и колоната не продължи да се движи. Никой не ми обръща никакво внимание. Всичко е само в главата ти, казвам си отново и отново с надеждата, че тялото ми ще повярва на онова, което говори разумът ми.
– Съжалявам, бихте ли...?
Премествам се, за да може жена с малко дете да разгледа картата на метрото зад мен. Трябва да се прибера у дома. Чекирам картата си и минавам през бариерата. Вървя на автопилот към перона на линия Дистрикт. Запътвам се към края му, към мястото, на което ще се отворят вратите на вагон едно, след което се сещам за съвета на полицай Суифт: Промени местата, на които сядаш. Не прави онова, което винаги правиш. Рязко се обръщам на пети и се връщам по същия път. Периферното ми зрение забелязва как нещо бързо се раздвижва. Не нещо, а някой. Някой, който се крие? Някой, който не иска да бъде видян? Оглеждам внимателно лицата на хората около мен. Не разпознавам никого, но онзи, когото видях преди миг, ми се струва познат. Възможно ли е да е Люк Фридленд? Люк Харис, напомням си. Пуснат под гаранция и неспазващ условието да не ме доближава.
Дишането ми се учестява и аз започвам да издишам, за да го успокоя. Дори да е Люк Харис, какво може да направи в претъпкан с хора перон? Въпреки това отстъпвам с крачка назад от ръба на платформата, когато влакът приближава.
Във вагон пет има свободно място, но отказвам на поканата да го заема. Придвижвам се към задната му част, за да мога да наблюдавам цялата му дължина. Има още няколко празни места, но въпреки това повече от десетина души стоят прави като мен. Има един мъж, който е обърнат на другата страна. Носи палто и шапка, но заради хората пред мен не мога да го огледам добре. Нападната съм от същото странно усещане, че го познавам отнякъде, но то определено не е приятно. Изваждам ключовете за къщата си. Ключодържателят представлява буквата "Z", изработена от дърво. Джъстин ми го направи в училище. Стискам го здраво в юмрука си и натискам металния ключ, докато не се показва измежду пръстите ми, след което прибирам ръката си – с импровизирания бокс – в джоба.
Стигаме в Уайтчапъл и аз не се размотавам. Заставам до вратата и изчаквам влакът да спре, след което нетърпеливо започвам да натискам бутона за отваряне на вратите още преди да е светнал. Хуквам да бягам, сякаш има опасност да изтърва връзката си, и се шмугвам покрай хората, които не ми обръщат внимание, освен ако не ги избутам по-силно. Ослушвам се, за да чуя дали някой не ме следва, но чувам само моите стъпки, които се удрят в земята в ритъм с неспокойното ми дишане.